След изкачването по стената на Aiguille Verte, имах нужда от голяма почивка, но оная лудата (да се чете, милото ), натискаше да ползваме и следващия прозорец от време, за да се качим някъде. Щяхме да имаме зорлем 2 дни дупка и решихме да ги ползваме, за да покатерим на Triangle du Tacul или по източната стена на Mont Blanc du Tacul – имаше няколко маршрута, които щяха да са ни тъкмо в горната граница на възможностите и искахме да ги пробваме.
Поради факта, че нищо по северните стени на Plan de’l Aiguille не беше в кондиция, за да стигнем ледника по него, прежалихме по 65 еврака на калпак и се качихме с лифта на Aiguille du Midi, откъдето час ровене в мъглата ни закара до заслон Abri Simond. Разположена точно под ръба Cosmiques, това е огромна дървена барака с достатъчно матраци, одеала и един брой дребен, но свръх дебел Мишо, когото забавлявахме с опаковките от храната известно време.
На следващата сутрин станахме преди изгрева, с намерение да катерим по триъгълника на Такюл, но температурата от -20° С и 50-километровия вятър бързичко отнесоха ентусиазма ни за висене по площадките. Наместо това, се спукахме да снимаме изгрева, а на мен ми хрумна друга, малоумна идея. Денят щеше да е слънчев и можехме да се разходим до Mont Blanc. На Вики това и беше мечта от много години, а пък аз не бях минавал маршрута през Трите върха. Общо взето, с два лафа зорлем кандардисахме и двамата…
Натуткахме се и към 9:00 тръгнахме с леки раници и след няма и час, вече биехме пъртина по северните склонове на Mont Blanc du Tacul. Вятъра беше навял повечко сняг по склона, отколкото ми се искаше, но на този етап нямаше признаци за нестабилност и движехме сравнително добре нагоре, но студът беше огромен проблем за Вики. Дори спирките от едва няколко минути за снимки, я караха да тропа с крака, за да поддържа пръстите си…по-малко замръзнали.
Поркарахме линията си между сераците в горната част на стената на Такюл, прехвърлихме билото му и продължихме към Maudit. Серака в лявата част на стената му беше изсипал стотици тонове лед през маршрута. Започнах да жонглирам с идеята да се върнем и да не си правим експерименти, но нещо все пак ме накара да продължим напред. Интуиция, може би…или се надявах, че днешният студ ще е сковал ледените блокове добре…?
Прекосихме максимално бързо отломките до основата на стената на Mаudit и се прехвърлихме на нея през лесния бергшрунд. Този маршрут е много популярен през сезона и има оставени фиксирани въжета на ключовеите места. Това помагаше за добра скорост при движението нагоре по 45-градусовия склон. Последните около 100м под ръба на Maudit, стената се изправи до около 50-55°, но беше в идеален фирн и я опоскахме за нула време.
След ръба на Maudit, очаквах остатъка от пътя до върха да бъде изящен и остър, въздушен снежен ръб, но не би…оттатък Col du la Brenva се простираше най-широкия, най-скучен и най-РАВЕН снежен склон, който някога бях виждал в Алпите. Единствената по-голяма тъпотия в света е десния ръб на Котешкия чал, но за него някой друг път…
Кратък 45-градусов участък след премката, отстъпваше сцената на онова широко и безумно скучно гореописано нещо. На същата тази сцена, окончателно се настани и бруталната умора, която ме преследваше от сутринта и ме караше да се чувствам като ударен с мокър парцал. Не можех да движа по-бързо от ранен охлюв и дишах с огромно затруднение. Докато крачехме нагоре, прехвърлях в главата си всички възможни причини, започвайки с височината – усещах се не на 4500м, а все едно на 6200м в Андите…но не беше това. Сърцето ми нямаше затруднения да работи в пулс над 140-150 и аз поддържах темпото, макар и трудно. Проблемите не идваха от сърцето и дробовете, както в Перу. Освен това, последните 10 дни бяхме прекарали по ледници и стени между 3200 и 4100м. Бяхме аклиматизирани със сигурност.
Оставаше само една, много елементарна възможност. Просто бях преуморен от катеренето на Verte. Все пак, от 27 часа и половина маанье, няма как да се възстанови човек за два дена… Докато се занимавах с тези мисли, вече бяхме преполовили пътя от col du la Brenva до върха.
Вече водеше Виктория, която някак си не беше изобщо уморена. На тази височина, ниската температура и вятъра изскубваха всяка малка капчица топлина от нас. Въпреки, че носехме всичките си дрехи – по три слоя на краката, а горе термобельо, полари, ветровки, пухенки, мембрани… – дори, когато се движехме, едва успявахме да не изпаднем в хипотермия…
В опит да се боря със скуката и досадата, облизвах висулките, които се бяха образували по мустаците и брадата ми, и се опитвах да ги стопя. Разбира се, на няколко пъти, езика ми замръзна за тях, предизвиквайки смехотворни нечленоразделни звуци, преди да успея да си го прибера обратно.
Единствено умората и тъпите, широки снежни склонове имат способността да разтегнат времето до такъв краен предел, че човек става фанатично религиозен поддръжник на теорията на относителността – след още 30 минути, които усещах като 200 години, двамата стигнахме на равното върхово било на Mont Blanc. Разходихме се още малко на запад „за всеки случай“ и аз кръстих едната бабуна, че е върха. Виктория каза „Ъ, е тва ли е, верно!?“, часовника казваше нещо от рода на 5-6 часа от тръгването, пък GPS-a казА – „Епа, даже сте го подминалЕ“…
Заехме с традиционните банални пози в стил „велик покорител се пробва да му не замръзнат мандарините, докат оне другио снима панорама.“.
Вики се радваше страшно много, но под треперенето, 3-те пухенки, мембраната, каската и шлема, малко трудно и личеше…
Закрачихме отново към заслона, минавайки всички трудности в обратен ред. На Mont Blanc du Tacul се задържахме за голяма доза снимки на иглите около Midi, а когато се върнахме на Abri Simond, часовника показваше 10ч от тръгването.
Aко трябва да съм напълно честен, маршрутът през трите върха ме остави разочарован. Високата обективна опасност на сераците, комбинирана с твърде лесното катерене и отвратително широкото, неангажиращо било, правеше маршрута откровено тъп за мен.
Нямаше го онова усещане за въздух и ходене по тънка линия, което италианския маршрут ми бе дал преди 4 години.
Но все пак си е качване на Белия връх и една сбъдната мечта за Виктория. А и залезът след това беше наистина страхотен. Може би още по-хубав, заради успешното изкачване…
Нащето пътуване се осъществи в подкрепа на Chili Peppers / Люти чушки
и с подкрепата на:
Автор: Бранислав Бранков
Планински водач със силен афинитет към студени, далечни и трудни маршрути. Брани има над 10г опит в родните планини, четири сезона и две експедиции в Патагония, редица изкачвания в Алпите и перуанските Анди. Той също така е част от екипа, работещ по проекта Pirin: Mountaineering и основател на Big Ice Expeditions – проект, целящ изкачвания и траверси по най-техничните и недостъпни ледени полета на планетата. През Октомври 2018г екипът на Big Ice стават първите и единствени българи, успешно прекосили автономно най-големите ледени шапки на Исландия.
Брани също така е фотограф и тандемен инструктор по Skydiving.