АЛПИТЕ – ЧАСТ 2 – УСЛОВИЯ, УСЛОВИЯ, УСЛОВИЯ…
Conditions, conditions, conditions…
Условията са царя на алпийското катерене. Уцелването на подходящи условия е сбор от опит, правилна преценка и подбор на време от годината, търпение и…късмет.
Проклетият нещастник – късметът – винаги се намесва, за да оака качествено положението, когато най-малко искаш. Или пък обратното. Кой знае. Копеленцето си мени настроенията по-често и от объркана тинейджърка в цикъл. Но при всички положения, добрите условия са повече от половината свършена работа.
Преди да пристигнем в алпите, тъкмо беше извалял над метър нов сняг по ледниците и стените. Доста далеч от идеалното положение…меко казано. Потенциално лавиноопасно – със сигурност – но това беше най-малкия проблем. Лавините поне дават предупредителни знаци…
В края на летния сезон в Алпите, ледниците са доста “отворени” – снегът, акумулиран през зимата и напролет е стопен и цепнатините всички са широко зейнали. Това е – парадоксално – хем най-удобния вариант за преминаване през тях – защото всички опасности са видими и донякъде управляеми, а настилката е твърда и “бърза”, хем в същото време е и най-опасния момент.
Нужни са само 15-20см нов сняг и малко вятър, за да покрият цепките с тънка пелена, която изглежда като равно поле и “усложливо” крие всички опасности от окото. Този ранен есенен сняг, също така, не се трансформира достатъчно, за да изгради здрави снежни мостове над цепнатините. Единствено те вкарва в една игра руска рулетка с превръзка на очите – тука ш’падна, тука нема…
Големите цепнатини, всъщност, остават добре видими, но снега омазва именно ония малки камъни, които обръщат колата – дупките с размер, колкото да глътнат човешки габарит или още по-удобното – размер “тамън кат’ да счупи крак”.
Допълнителен проблем на “края на сезона” в такива райони е, че почти всички алпийски водачи, на които местните служби разчитат за информация, вече не се качват в планината и съответно, точната информация за конкретни условия по катерачен маршрут е абсолютна химера.
Общи приказки и мантрата “ще го гледаме на терен, значи” са всяко второ изречение. Old-school методите пак са на дневен ред – boots on the ground, eyes on target…или на роден български – крак да рови у снегО, ръка да пипне по стената…
Тръгнахме към хижа Albert Premier и ледника Glacier du Tour без особени надежди. Това беше района с най-лесен достъп и най-достъпни върхове, дори в субоптимални условия. Надявахме се да можем да излезем по леда за аклиматизация и – живот и здраве – да качим нещо – каквото и да било – в района.
А ако ни се усмихне късметът – маршрут по Aiguille du Chardonnet – върхът, доминиращ южния край на ледника.
Метнахме в раниците въжетата, 4 френда, 5-6 клеми, 6 ледени цеви и десет примки, и минахме четири-часовия маршрут до хижата за 9 часа ровене в дълбок сняг, на фона на разчистваща се буря, която не даваше големи признаци за разчистване…но с това сме свикнали. През годините се превърна почти в стандартна практика да правим заходите и слизанията си в буря, за да използваме максималко промеждутъка от добро време.
На следващия ден се хванахме за работа. Ледника приличаше на мечтата на всеки скиор, с 50см пудра върху мека основа. Чак ме хвана яд, че не си носех ските!
На ледника Tour, с панорама към покритите от ранен есенен сняг игли – Aiguilles Rouges
Започнахме великото ровене в снега с две цели – да изкачим Tete Blanche по лесната му северна стена – 100м, 55° – за базова аклиматизация и да прокараме пъртина до ледника под Aiguille du Chardonnet, за да огледаме стената и да “подготвим терена” за евентуална атака.
Заради биенето на пъртина в дълбокия пресен сняг, всичко ни отнемаше почти два пъти по-дълго време от посоченото в гидовника. Няколко пъти хлътнахме с по един крак, я до коляно, я до кръста, в някоя малка цепка, но сериозни произшествия нямаше. След 12 часа уморително ровене и провиране през няколко нацепени полета, бяхме постихнали целите си и се върнахме в хижата. За следващия ден прогнозата не беше идеална, затова го писахме дъждовен (то си паднаха и едни нови 15см сняг) и почивахме.
Облаците се махнаха чак следобеда и щом се показа слънцето, грабнах дългия обектив (400мм еквивалент) и започнах да обследвам отново стената на Chardonnet. Интересуваше ме един от по-техничните маршрути – Charlet-Bettembourg.
Стената се показва, но не изглежда идеална. Твърде омазана е с неконсолидиран сняг…
За преминаването беше критично важно да има поне някакъв лед по 80-90 метров, почти отвесен участък в средната част на стената.
Снимах, преглеждах снимките на максимален zoom и попивах всеки един дребен детайл от стената.
Микстовите пасажи по маршрута изглеждаха непроятно снежни, но това не беше нещо, с което не можем да се справим. Важен беше леда…леда!
Ключовия участък беше омазан със снежни петна, но под тях се виждаже онзи характерен тъмно сив цвят на онова хубавкото, когато не го огрява слънцето. Перфектно!
Едно гласче в главата ми започна да подскача триумфиращо:
“Има лед! Има лед, дявол да го вземе!”
После се впусна в обичайната вътрешна дискусия:
– А снежното поле отгоре? Дали онова там не беше навята козирка?
– Не изглежда! От ъгъла на светлината е. Склона е объл там.
– Какъв е шанса тоя проклетник да отлюспи някоя лавина надолу по кулоара, докато катерим?
– Предните дни и днес нямаше признаци на лавинна опасност никъде в района. Звездите май се нареждат в наша полза.
– Чудно. А дали ти – тъпунгер такъв – не си просто брутално пренадъхан, и не рационализираш пълни глупости, само за да си угодиш на прищявката да бодеш с кирките по алпийски лед? Дали егото ти не ни вкарва главите в опасна торба за едното катерене в маргинални и – може би – опасни условия?
Превъртането на всички наблюдения за последните 48 часа през повторен анализ малко ме успокои, но в крайна сметка нещата опираха до доброто старо “Когато застанем под стената, тогава ще разберем със сигурност”…
И след като решението беше взето, оставаше само един важен въпрос – как точно да изкачим разумно този прилично техничен, чуплив, твърд и уморителен пасажен лед, на две въжета, само с шест цеви. Две на долната площадка, две на горната…и за катеренето се молехме скалата да даде достатъчно цепки, а ако не…ще стискаме зъби и ще носим кафяви гащи.
Не се терзах дълго с този въпрос. На следващия ден, така или иначе, щяхме да разберем. Настроихме алармата за 02:00 и легнахме да спим. Съвсем обичайно, само се въртяхме в просъница, а тя носеше единствено брутално реалистични съновидения за катеренето на място, където изобщо не бяхме стъпвали…
Нашето пътуване се осъществи в подкрепа на Chili Peppers / Люти чушки
и с подкрепата на:
Автор: Бранислав Бранков
Планински водач със силен афинитет към студени, далечни и трудни маршрути. Брани има над 10г опит в родните планини, четири сезона и две експедиции в Патагония, редица изкачвания в Алпите и перуанските Анди. Той също така е част от екипа, работещ по проекта Pirin: Mountaineering и основател на Big Ice Expeditions – проект, целящ изкачвания и траверси по най-техничните и недостъпни ледени полета на планетата. През Октомври 2018г екипът на Big Ice стават първите и единствени българи, успешно прекосили автономно най-големите ледени шапки на Исландия.
Брани също така е фотограф и тандемен инструктор по Skydiving.