Conditions, conditions, conditions…
Условията са царя на алпийското катерене. Уцелването на подходящи условия е сбор от опит, правилна преценка и подбор на време от годината, търпение и…късмет.
Проклетият нещастник – късметът – винаги се намесва, за да оака качествено положението, когато най-малко искаш. Или пък обратното. Кой знае. Копеленцето си мени настроенията по-често и от объркана тинейджърка в цикъл. Но при всички положения, добрите условия са повече от половината свършена работа.
Преди да пристигнем в алпите, тъкмо беше извалял над метър нов сняг по ледниците и стените. Доста далеч от идеалното положение…меко казано. Потенциално лавиноопасно – със сигурност – но това беше най-малкия проблем. Лавините поне дават предупредителни знаци…
В края на летния сезон в Алпите, ледниците са доста „отворени“ – снегът, акумулиран през зимата и напролет е стопен и цепнатините всички са широко зейнали. Това е – парадоксално – хем най-удобния вариант за преминаване през тях – защото всички опасности са видими и донякъде управляеми, а настилката е твърда и „бърза“, хем в същото време е и най-опасния момент.
Нужни са само 15-20см нов сняг и малко вятър, за да покрият цепките с тънка пелена, която изглежда като равно поле и „усложливо“ крие всички опасности от окото. Този ранен есенен сняг, също така, не се трансформира достатъчно, за да изгради здрави снежни мостове над цепнатините. Единствено те вкарва в една игра руска рулетка с превръзка на очите – тука ш’падна, тука нема…
Големите цепнатини, всъщност, остават добре видими, но снега омазва именно ония малки камъни, които обръщат колата – дупките с размер, колкото да глътнат човешки габарит или още по-удобното – размер „тамън кат’ да счупи крак“.
Допълнителен проблем на „края на сезона“ в такива райони е, че почти всички алпийски водачи, на които местните служби разчитат за информация, вече не се качват в планината и съответно, точната информация за конкретни условия по катерачен маршрут е абсолютна химера.
Общи приказки и мантрата „ще го гледаме на терен, значи“ са всяко второ изречение. Old-school методите пак са на дневен ред – boots on the ground, eyes on target…или на роден български – крак да рови у снегО, ръка да пипне по стената…
Тръгнахме към хижа Albert Premier и ледника Glacier du Tour без особени надежди. Това беше района с най-лесен достъп и най-достъпни върхове, дори в субоптимални условия. Надявахме се да можем да излезем по леда за аклиматизация и – живот и здраве – да качим нещо – каквото и да било – в района.
А ако ни се усмихне късметът – маршрут по Aiguille du Chardonnet – върхът, доминиращ южния край на ледника.
Метнахме в раниците въжетата, 4 френда, 5-6 клеми, 6 ледени цеви и десет примки, и минахме четири-часовия маршрут до хижата за 9 часа ровене в дълбок сняг, на фона на разчистваща се буря, която не даваше големи признаци за разчистване…но с това сме свикнали. През годините се превърна почти в стандартна практика да правим заходите и слизанията си в буря, за да използваме максималко промеждутъка от добро време.
На следващия ден се хванахме за работа. Ледника приличаше на мечтата на всеки скиор, с 50см пудра върху мека основа. Чак ме хвана яд, че не си носех ските!

На ледника Tour, с панорама към покритите от ранен есенен сняг игли – Aiguilles Rouges
Започнахме великото ровене в снега с две цели – да изкачим Tete Blanche по лесната му северна стена – 100м, 55° – за базова аклиматизация и да прокараме пъртина до ледника под Aiguille du Chardonnet, за да огледаме стената и да „подготвим терена“ за евентуална атака.
Заради биенето на пъртина в дълбокия пресен сняг, всичко ни отнемаше почти два пъти по-дълго време от посоченото в гидовника. Няколко пъти хлътнахме с по един крак, я до коляно, я до кръста, в някоя малка цепка, но сериозни произшествия нямаше. След 12 часа уморително ровене и провиране през няколко нацепени полета, бяхме постихнали целите си и се върнахме в хижата. За следващия ден прогнозата не беше идеална, затова го писахме дъждовен (то си паднаха и едни нови 15см сняг) и почивахме.
Облаците се махнаха чак следобеда и щом се показа слънцето, грабнах дългия обектив (400мм еквивалент) и започнах да обследвам отново стената на Chardonnet. Интересуваше ме един от по-техничните маршрути – Charlet-Bettembourg.