Можехме да различим почти всички пасажи от маршрутите, за които мечтаехме. Виждаше се началото на кулоара Lagarde, пасажната стена на ръба Tournier, рампата на Меснер и леденото поле на Ginat по 1000-метровата Les Droites…една цепка ни принуди да завием точно към тази трудна и опасна стена и – убеден съм – и тримата бяхме изкушени да опитаме – но се въздържахме.

За да намерим отклонението към нашата цел, бяхме определили като ориентир скален пояс, който наричахме „Газейско езеро“, понеже отдалеч приличаше на Дамата с кока в Пирин.

Стената все още имаше консистенцията на хубав фирн и полека-лека се развиделяваше, но, въпреки прогнозата за ясен ден, бяхме обхванати от мъгла. Предположих, че облаците ще се махнат, щом слънцето се вдигне, но за момента спъваха ориентирането по стената.

Предполагахме, че сме изкатерили около 300м от бергшрунда, но нямаше как да сме съвсем сигурни, а определено не искахме „да се прецакаме“ и да хванем неволно по по-лесния маршрут. Знаех, че след пасажа на Couturier трябва да движим наляво през стената, затова поведох диагонално през мъглата.

Наклонът се запази на лесните 55°, но сняг вече почти нямаше и леда ставаше все по-оголен, твърд и чуплив.

След още около 150 метра катерене, опасността от подхлъзване и опасно падане, заради твърдия лед, стана неприемливо висока – продължавахме да катерим едновременно, с по някоя цев между нас, но краката ни почнаха да се изморяват и започвахме да нарушаваме темпото си. Това причиняваше досадни, неудобни и опасни дръпвания с въжето за един или друг от нас.

Вече се бяхме доближили до скалите, които смятахме, че са долната част на Газейско езеро. Събрахме се на площадка тримата, извадихме и второто въже от раницата и преработихме системата за катерене в тройна свръзка.

Трябваше вече да сме изкачили около 400м по стената. Тепърва предстояха трудностите на 300-метровия кулоар Bettembourg-Thivierge и исках да ги достигнем максимално бързо, за да си дадем повече време за тях.

С бързане нямаше да стане работата, обаче.

Трябваше ми равномерно темпо на катерене, което да поддържам през цялата дължина на въжето.

Започнах ритмично да набирам метър след метър, но леда беше чуплив и изискваше по няколко удара за разчистване на повърхностния, неприятен слой, преди да стигна до пластичен лед, в който надеждно да забия сечивата.

Удар, удар, стъпка, стъпка…удар, удар, стъпка, стъпка…влезнах отново в онова медитативно състояние, което катеренето на лед ми дава, а от него ме вадеше само спорадичната нужда да поставям по 2-3 ледени цеви за 60м. По този лек терен, обаче, дължината на въжето някак свършваше твърде бързо. Тъкмо влизах в ритъм, започвах да се наслаждавам на движението нагоре и изведнъж се чува крясък „СВЪРШИ ВЪЖЕТОООО“. Събирахме се на площадка, след което процеса се повтаряше. Извъртахме този един и същи цикъл отново и отново, и отново, а ориентирите, които си бележех по стената, така и не се приближаваха.

Въже, след въже, след въже, след въже…по едно време започнах да си мисля, че са ме изментили с дължината на въжетата и са ми продали по-къси – 40-метрови, например. Нямаше как толкова бързо да се свършва 60 метра въже, дявол да го вземе! Твърде много се мотаехме така, а на една голяма стена, мотаенето никога не е добра идея…

Площадките, които правех не бяха никак удобни, въпреки че опитвах да изсека стъпки за краката. Все се получаваше висяща площадка, на която и тримата почваха да ни болят кръстовете и гърбовете.

Въпреки издигането на слънцето, стената беше все така в сянка и дори стана още по студена, сякаш, но поне облаците се разкараха.

По трима ни започнаха да се сипят големи струи спиндрифт, повлечен надолу от върховия ръб, и това ни охлаждаше допълнително.

Виктория и Венци вече не сваляха пухенките въобще, а аз, понеже винаги съм имал висок толеранс към студа, се оправях само по двата слоя мериносово термобельо, ветровката и панталона мембрана.

Започнахме да навлизахме в кулоара на Bettembourg и наклона се изправи значително до консистентните 70-75°, а самият лед остана все така твърд и чуплив. Знаех, че ако катеря твърде хамалската, ще се изморя бързо и затова се фокусирах да правя възможно най-малко замахвания със сечивата. Ключът беше да накарам сечивата да „захапят“ с възможно най-малко проникване в леда, за да са по-лесни за вадене, но също така, всяко едно поставяне трябваше да бъде и надеждно. Ако някоя кирка избиеше, падането по този много стръмен, но все пак полегнал лед, би било, меко казано, травмиращо…

След първото трудно въже влезнах в подходящ ритъм и започнах да разпределям по-добре усилията си. Започнах по-ефикасно да използвам и самия релеф на леда. Той беше замръзнал на малки вдлъбнатинки и издатинки, които оформяха миниатюрни прагчета – като плитки чинийки, наредени една до друга.

Непрекъснатото стъпване на предните зъби на котките много бързо караше прасците ми да „горят“ от болка и правеше падането по-вероятно. За да спестя сили, започнах да катеря на „pied troisieme“. При тази техника, единия крак води нагоре с предните зъби на котките, а задния се поставя на цяло стъпало, забивайки всички зъби на котката в леда. Бях виждал тази практика при френски катерачи, но сам не я бях прилагал никога на толкова отвесен терен.

Отначало беше непривично и се усещаше много несигурно, но с 10-15 стъпвания, „на въпреки“ на инстинктивните ми усещания, приучих мозъка си, че и това е ОК и не се умира от него, а катеренето се превърна от агония за прасците, в методично и дори удобно напредване по стената.

Изживявах, отново, един от онези сладки моменти, когато пребориш някакъв малък проблем и това ти донесе значително по-добро справяне с предизвикателствата. Известно време, вместо да мисля за опасности, умора или студ, просто се наслаждавах как тази класическа техника на катерене работи като магия точно на теренът, на който е родена. Йес!

Ако ръцете ми не бяха заети със сечивата непрекъснато, сигурно щях да ги потривам от кеф, като зъл гений.

Дори си експериментирах с различен водещ крак, но нали десния ми е като сакат…така и не успях да го науча да стъпва на цяло стъпало…

Вече правехме трето или четвърто въже по Bettembourg-Thivierge. Бяхме преминали общо над 700м по стената, трудността не олекваше, а умората в нас се трупаше настоятелно. Катеренето просто беше ДЪЛГО. Изморяваше ни повече висенето на неудобните площадки, отколкото нещо друго…спомням си как Венци, пристигайки на едната площадка, каза „Човек, отдолу изглеждаше като най-сетне да си намерил някакъв праг и да си стъпил на него, но като пристигнах тука…ми то си е същото…пак висене…“

А самият аз нямах търпение те двамата с Вики да дойдат на площадката, за да мога час по-скоро да тръгвам и да спре болката в кръста…

Започнаха да се появяват крампи в трицепсите ми от непрекъснатото махане със сечивата. Въпреки старанието ми да катеря ефективно, понякога просто не се получаваше и трябваше да чистя плочки чуплив лед с клюновете, преди да стигна пласт в леда, който да става за нещо.

На някое от въжетата, Венци говореше, че случил на страхотен пластичен лед, в който сечивата се забивали от сефте, а аз – нали го бях водил – се чудех дали не се е объркал много сериозно или пък не е взел да халюцинира…

Да следиш как са партньорите ти по време на изкачване е ключово за превенцията, както на дребни проблеми, така и на сериозни инциденти. Това понякога е много трудно, особено с борбени характери, които не обичат да мрънкат и да споделят дребни проблеми.

Още по-трудно е обаче, да следиш самия себе си обективно, и да си напълно честен, доколко си изморен и доколко това може да повилияе на преценката ти.

И тримата вече показвахме признаци на източени резервоари, а и твърде рядко пиехме вода или хапвахме по нещо. Катеренето заемаше изцяло фокуса ни и донякъде забравяхме да се грижим за себе си. Аз лично наближавах момента, в който ще почна да балансирам по тесния ръб между границата на разумното и дълбаенето в твърде дълбоки резерви от сила, че да са безопасни…

Част от мен искаше да се преборя със себе си и да стигнем върха, но я имаше и онази част, която просто беше уморена и на която и беше писнало. Може би точно тази част от мен ме накара, гледайки изморените ми партньори, на няколко пъти да им кажа, без грам съжаление заради потенциалния провал:

– Ако сте твърде изморени и искате да слизаме, няма проблем, само кажете…

Или може би егото ми, което е с размера на малък Boeing, не ми позволяваше сам да призная пред себе си, че искам да се откажа, и търсех в тях освобождаването от тази отговорност.

Виждах, че са много уморени и премръзнали, и се притеснявах дали няма да ги завлека след себе си в нещо, с което няма да се справим като екип и неизбежно ще стане някой тъпоумен и напълно предотвратим инцидент с много неприятна развръзка.

В такива моменти, да признаеш, че е редно да спреш с катеренето нагоре, е именно едно от най-трудните неща.

Виктория се бореше, както винаги, срещу собствения си, саркастично-жесток метаболизъм, който просто НЕ се справя със студа, въпреки нейните най-добри намерения и най-голямо старание.

Венци пък изглеждаше откровено и малко опасно преуморен, но го признаваше пред себе си и изглежда беше запазил способността да се самонаблюдава обективно. Това беше добър знак. Именно ясното съзнание е най-ценното оръжие в катеренето.

Няколко кратки изречения помежду ни ме изстреляха убеден нагоре по поредното въже. Щяхме да изкачим стената. Точка.

Склона поолекна. Започнахме да виждаме и микстовите полета под върха. Две въжета катерене ни изведоха до първата удобна площадка по маршрута – лента, хвърлена около здраво замръзнал гранитен блок, а под него – още един голям камък – перфектен за сядане. Почти е трудно за вярване колко много и тримата се радвахме на един камък, който ни дари с временна почивка от непрестанното висене…

Щом се събрахме, трябваше да вземем решение. Ще трверсираме ли до върха на Verte, или ще се качим само до върха на Grand Rocheuse?

Разумът надделя в полза на 20 метра по-малка надморска височина и по-голям буфер от безопасност за слизането.

Още една дължина на въжето по 50° леден склон ни отведе до върховия ръб. Направих площадка за трима ни и започнах да накъсявам въжето, докато те катереха към мен.

След това, за още 15-на минути на свободно въже, достигнахме върха на Grande Rocheuse.

Слънцето вече се бе спуснало ниско над хоризонта и рисуваше по пейзажа с главозамайваща изящност.

Отново виждахме всички зъбери и ледници на запад, чак до Mont Blanc, но погледите ни бяха приковани от друго.

– Къде е хижа Leschaux? – попита Вики.

– Ей там някъде, в ниското зад онова скално ребро над ледника. – отвърнах.

А в дъното на циркуса се извисяваше грандиозната стена на Grandes Jorasses. Ледникът под нея изглеждаше добре, а ледът в средната и горната част на стената, дори от тази дистанция си личеше, че е твърд и гладък като огледало. Дори чернееше.

Обърнахме погледите на изток и виждахме всички върхове чак до Матерхорн, а слънцето се спускаше все по-ниско и вече обагряше планините в цветовете на залеза.

Само когато съм на някоя връхна кота, започва да се проява една особена моя нервност. В този момент тя започна направо да ми бие задвратници. Погледнах часовника. Вече катерехме над 16 часа, а работата ни, не само не беше свършила, а тепърва започваше…

Изящният остър ръб на Aiguille Verte беше едва на 2 рапела разстояние от нас и ни викаше като сирена, но щеше да се наложи да почакаме, преди си разчистим сметките с върха. Нищо. Маршрутът за следващия път вече е избран.

Заедно със залеза, слезнахме обратно към последната ни площадка и започнахме рапелите. Очакваше ни дълга нощ, но ние още не го знаехме…