Снегът, акумулиран по стръмните склонове под върха на 500м над нас, се свличаше по стената на мощни струи, заливаше ме целия и се опитваше да ме удави. Облечен само по термо бельо и лека ветровка, подгизвах все повече и се борех панически да си поема въздух. Едновременно с това чистех сняг от хватките и цепнатините по скалата, докато балансирах по миниатюрни издатини, крепейки се върху едва няколкото милиметра стомана на клюновете на сечивата и предните зъби на котките. Осигуровка имаше през 3-4 метра, зад големи гранитни люспи, които се надявах да издържат, ако падна. Траверсирах няколко метра нагоре и надясно по скалата, точно над зейналата паст на бергшрунда, след което се насочих нагоре, по линията на най-малко съпротивление – почти отвесен винкел, по който катеренето ставаше все по-технично.

След три метра деликатно и бавно катерене, поставих здрав френд в хубава цепнатина и продължих по все по-техничната скала. Спиндрифтът валеше силно отгоре ми и се опасявах, че във всеки един момент може да ме отлюспи от стената и да ме запрати надолу…Ситуацията определено си беше страшничка. 

Всъщност, една от основните причини изобщо да катеря, е именно изследването и овладяването на страховете в дълбочина. Обичайно, когато съм на труден и опасен пасаж, съзнанието ми е заето с две неща – първичен страх, който се опитва да ме превземе изцяло, и съзнателните усилия на волята да игнорирам този страх и да се фокусирам единствено върху решаването на скално-ледения пъзел, водещ към спасението. Този случай обаче беше от много странните. Въпреки трудността на катеренето, умът ми беше абсолютно спокоен. Страхът липсваше напълно и движех отпуснат, а мислите ми блуждаеха свободно във всякакви посоки. Добрите новини, обаче, никога не пътуват сами и, разбира се, имаше сериозен проблем – в главата ми се бе забила една от любимите романтични песни на Виктория – „Shallow“ в изпълнение на Bradley Cooper и Lady Gaga…
Well…SHIT!

Оглеждах скалата над себе си внимателно. Вертикални цепнатини вървяха по винкела още няколко метра нагоре, но нямаше добри стъпки за краката – само малки, наклонени навън ръбчета…
„…Tell me something, boy…Aren’t you tired tryna fill that void?…“
„- What, that ‘schrund below!? Fuck no!…“

…Поставих единия клюн в тънка цепнатина и го усуках, за да държи по-добре. Вдигнах внимателно десния крак, поставих зъбите на малко прагче и натиснах силно, с максимален фокус, само в тази една точка…
„…Or do you need more? Ain’t it hard keepin’ it so hardcore?…“
…Набрах се на сечивото, тласкайки от левия крак…
„…I’m fallin’…In all the good times I find myself longing…“

…лявата котка плесна!!!
Стегнах се целия, за да задържа другите три опори в контакт, набрах се нагоре, и позиционирах левия крак по-добре…
…I’m off the deep end, watch as I dive in, I’ll never meet the ground…“
„- Аз ш’ти е#@ майката Гагава…“

…От това положение вече виждах единствено гладък, вертикален 10-метров винкел, без грам възможности за осигуряване. Не намирах друг вариант, освен да тръгна по него…
„…Crash through the surface where they can’t hurt us…We’re far from the shallow now…“
“ – Fuckin’ ‘ell, we sure are, mate…“

…Настроих се вътрешно да тръгна нагоре по тази „психария“, поех дълбоко въздух, стъпих по-високо с десния крак и…се заковах на място. Нещо в периферното ми зрение улови вниманието ми…
„…we’re far from the sh-a-a-allow now…“

…На 4-5м вляво, 7-милиметров майон, закачен на синьо въже, се полюшваше сред спиндрифта. Това трябваше да е площадката! Прехвърлих се наляво, стъпвайки по още по-деликатни ръбчета и закачайки сечивата също толкова ненадеждно…
„Е, можеше и да е по-зле…“ – помислих си –  „Boney-M например…“
„…Brown girl in the ring, Traa-la-laaa-la-la…“
„- Oh, FUCK!…“ 

Във всеки един момент очаквах някой зъб или клюн да „плесне“ и да полетя в силно-травматичен пандюл, завършващ с крясъци от болка и счупени кости. Това, обаче, минаваше през главата ми, със спокоен и фактологичен тон, сякаш се случваше на някой друг…
„…There’s a brown girl in the ring, tra la la la la la…“

…още само метър…премествах бавно и много внимателно сечивата си, в опит да погледна зад ръба и да проверя състоянието на фиксираното въже, но не ми стигаше около педя…
“…Come on show me your motion, Tra la la la la la…“

..Пролазих още няколко напрегнати сантиметра вляво и погледнах нагоре зад ръба, но изливащият се спиндрифт блокира всякаква видимост.
„…Show me your motion Tra la la la la…“
„- Уфф, майната ти, връщам се на Shallow…“

Не знаех, дали въжето е здраво закрепено, или e нечия рапелна площадка, свалена от лавините и замразена в скалата, негодна да издържи повече от дърпане с ръка…но дори да беше ок,  вятърът можеше да е направил самото въже на парцали.
Вече бях на метър от него, протегнах се и го закачих с клюна на сечивото. Хванах го в ръка и дръпнах няколко пъти, колкото можах силно, за да се уверя, че държи…нещо. На педя от края му имаше възел. С комбинация от хапане със зъби и притискане с лакът, успях някак да включа осигурителна примка и да прекарам въжето през карабинера й. Все още не знаех дали е надеждно, но поне беше осигуровка „за психиката“…Мръднах още малко вляво, фокусирайки цялото си внимание върху предните зъби на котките. Вече виждах площадката на два метра над мен. Изглеждаше приемливо – лента около голям камък, обединена с клин – но пасажът до там беше доста техничен.

На този сериозен алпийски маршрут, в крайна сметка, нямах време да се туткам с глупости, особено на фона на настоятелния вътрешен тананикащ трол! Загърбих прищевките на егото за свободно катерене, хванах се за въжето и най-нагло се набрах по него до площадката. Осигурих се, отпуснах се и се усмихнах. Току що бях преминал по най-техничното катерене, което някога изобщо съм водил, а това беше едва „влизането в маршрута“. Още само 470 метра и може би щяхме да застанем на върха.

Повиках на Виктория да тръгва и се надявах да премине успешно. Тя никога не бе дори тренирала на нещо подобно, ако не броим Grandes Jorasses, 3 дни по-рано…
Да я гледам как напредва методично по вертикалния терен, на фона на огромния бергшрунд, докато по нас се сипеше сняг на мощни струи, остава за мен едно от най-свирепите, величествени и пленителни проявления на красотата на Природата. Това беше самото олицетворение на алпинизма такъв, за какъвто мечтаех от години! Гордеех се с нея в този момент! За под 30 минути изкатери скала, която само преди година щеше да определи като много над възможностите си!  

Когато тя пристигна, не мрънкаше нито за студа, нито за спиндрифта, нито за трудното катерене, а цветущо проклинаше някаква си Мария… Явно на бергшрунда наистина живееше музикален трол. Тъпото копеле й въртяло “Фамилия Тоника – Мария” на repeat през цялото време. В сравенение с това, Boney-M ми се сториха като благословия от небесата! Пък и Spotify трола, на мен поне, не ми беше спрял Skip бутона…

И така, заедно с Мария и Lady Gaga, продължихме през дълго снежно поле, за да се озовем на закътана площадка в основата на ледения кулоар, водещ към върха. Още 400 метра. Малко неща можеха да ни спрат вече. Изстрелях се нагоре по 70-градусовия лед, който се оказа много тънък и мек като фирн, но чрез някаква странна магия, не се беше отделил от скалата. За смислена осигуровка в това…нещо…не можеше да става и дума, но пък усещането беше за много надеждно и сигурно забиване на сечивата и котките.

Уверено и бързо увеличавах метрите нагоре по стената, но спиндрифтът започваше да създава големи проблеми. Струята ставаше още по- силна и блъскаше здраво отгоре ми. Забил сечивата и котките „до дъно“, се държах с всички сили, а падащият сняг набираше все по-голяма мощ. В един момент, започнах да си мисля, че ако се усили още малко, проклетият спиндрифт ще ме помете от стената и ще ме прати обратно долу в Бергшрунда… Прилепих се максимално към леда, наритах по-хубави стъпки за котките и държах сечивата здраво. Нямаше обаче никакви възгледи това чудо скоро да спре и, обвит в тотална белота, реших, че просто трябва да движа и закатерих на сляпо, сякаш през водопад. Опипвайки, забивах клюнове и котки с надеждата да хванат. Едва на 40-тия метър, ледът в кулоарчето увеличи дебелината си и успях да поставя две къси ледени цеви през около 2 метра. И двете бяха ненадеждни, а едната дори не беше влязла докрай, но пък все беше нещо…Още 20 метра неосигурено катерене ме отведоха до следващите клинове. 

Беше ми трудно да си представя как Вики ще се справи с проклетия водопад, но тя, в жестока борба с хипотермията от непрестанно засипващия я сняг, все пак успя бързо да стигне до площадката. През следващите 100 метра катерене, трудността и сипещите се лавини малко се отдръпнаха. Щом застанахме под пасажното, 60-метрово въже от 80-градусов лед, снегът почти спря да пада. Вече бях привикнал с липсата на осигуровка и с голямо удоволствие се изкатерих по почти отвесния пасаж, бодвайки „цяла“ 1 джаджа и 2 калпави къси цеви в горния край на въжето.

След изкачването на това въже, повечето хора рапелират обратно надолу по стената, тъй като „техничното катерене приключва тук“. Ние обаче бяхме решени да преминем и последните 200м по 50-градусовото микстово поле, за да се покачим на върха. „Лесният“ терен, обаче, ни поднесе коктейл от алпийски лайна!

Повишаването на температурата през деня беше направило снега мек и дори кишав. Не държеше нито на стъпване, нито на сечивата, а отдолу скалата беше предимно гладка и опасно ронлива… След третото въже на подхлъзвания, ровене и копаене по този отвратителен терен, вече катерехме с огромна досада. Продължавахме само по една единствена причина – желанието да видим панорамата от тоя шибан връх надделяваше над псувните. На последните дължини на въжето, снегът отстъпи място на техничен микстов терен, по който качеството на скалата – ако това изобщо имаше как да е възможно – беше още по-отвратително.

Хората преди нас бяха рапелирали от клеми или клинове, забити в сбирщина от тотално разпадащи се камъни. Нямаше, обаче, никакви по-адекватни възможности за осигуровка. Ей точно тук разбрах защо върхът се казва Pointe du Domino – дръпнеш ли грешния камък, сигурно цялата проклета планина щеше да се изсипе долу в циркуса!

Изпитах огромно облекчение, когато стигнах върховия ръб, а щом Виктория дойде я попитах „Искаш ли да водиш нагоре?“…Съвсем скоро стояхме на двете близки остри скалички на върха, от които се блещехме срещу невероятната панорама!
Не бяхме и мечтали да видим или да се озовем на толкова красиво място! На запад от нас се извиваше остър като бръснач техничен скален ръб, който опираше в челната стена на огромна черна игла, прорязана тук таме от приканващи тесни ледени кулоарчета – това беше Aiguille du Triolet. Ниско вляво зад този връх се виждаше стената на Grandes Jorasses, която от тук изглеждаше като джудже. На юг, чак до хоризонта, се простираше море от облаци, пробивано спорадично от върховете на италианските Алпи. На север се разстилаше целият циркус Argentiere, „затапен“ от масива Aiguilles Rouges, а на изток бе огромната снага на зловещия Mont Dolent, отвъд който беше Швейцария…

За пръв път по време на тази експедиция се чувствах спокоен на върха и не бързах за никъде. Светът, сякаш, беше в краката ни. Говорехме за следващите изкачвания и сочехме една или друга линия като потенциална арена на следващата битка. След кратка почивка започнахме рапелите надолу и – естествено – замръкнахме по стената. Когато прехвърлихме бергшрунда и стигнахме обратно до снегоходките, звездите отдавна вече бяха изгрели. Още около час и половина през ледника ни върнаха в хижата, а когато пристигнахме там, часовникът показваше 18 часа и 50 минути от тръгването ни.

През целия път на връщане, натрапчиво се загнезди в главата ми сходството между името на маршрута – “Le Petit Viking” – и “Малкият принц” на Сен-Екзюпери. Е, малкият Викинг се оказа доста по-недружелюбен от брат си…

Но пък се оправихме с него!

Беше наистина страхотен ден в планината и нашето последно катерене в Алпите за това пътуване. Нямахме търпение да се върнем отново в Argentiere!

.
.
.
Заглавната снимка на този пост, заедо с целия разказ, са отпечатани в календар „Живи Планини 2021“. Можете да поръчате календара, кликайки на снимката по-долу!

Нащето пътуване се осъществи в подкрепа на Chili Peppers / Люти чушки

и с подкрепата на: