БЕЛМЕКЕН, ДОСПАТ И БАТАК НА КОЛЕЛА…

– Милооо, искаш ли да идем на СПА във Велинград?…
– Айде! Ама за по-напряко, да минем през Белмекен, а?

Всичко започна преди месец, когато пантехме около вр. Белмекен. Карайки по пътя от Сестримо към язовира, ни осени гениалната идея, че бихме могли да дойдем с колелата в края на Май, да спим горе и да се върнем на следващия ден. Денивелацията от има-няма 3000м от София до язовира щеше да е чудесна тренировка и с приятно темпо, тъкмо щяхме да запълним един хубав ден.

Сигурно сте чували, на английски, популярната фраза „Boy, that escalated quickly!“.
На български звучи така:
„Леле, вие какви неща си причинявате…“

При нас планирането на пътувания се случва общо взето по същия начин, пък и от 23-ти до 25-ти май бяха 3 почивни дни…

Общата ни мозъчна клетка, в пристъп на делириум, шизофрения, алцхаймер и чиста проба малоумие вкупом, реши, че само един язовир и САМО 3000м денивелация не стигат…то, нали, не си струва човек да излиза от вкъщи само за толкова!
Трябва и ОЩЕ!

И тъй, роди се идеята да се качим до Белмекен, да спим там, после да караме до яз. Доспат и яз. Батак, след което на ден три да се приберем в София през Ихтиман и Нови Хан.

Събота сутрин, като по график, ни събуди застаряващия вампир в съседния апартамент, с редовното „ЗОЯЯЯЯ! КЪДЕ СИ МАМЕЕЕ! БРРРАВО ЗОЯЯЯЯ!“
Чудите се коя е Зоя ли? Ми ние не се чудим! Знаем и навиците с всяка една подробност!
Тя е застаряващ и затлъстяващ пинчер, който също като нас, с нищо не е заслужил тоя тормоз, ама кво да се прави…живота е несправедлив.

Отдадохме сутринта на кафе (за мадам) и подготовка на колелата. Към 8:30ч, без да осъзнаваме напълно какво ни очакваше, захапахме баира от вкъщи към Ярема. Карането ни вървеше сравнително леко и за час и нещо стигнахме чешмата. Заредихме с по литър вода, да имаме до Костенец и тъкмо щяхме да тръгваме, когато се появиха ТЕ.

Трима колоездачи, очевидно доста по-PRO от нас, спряха за вода, а краката им ни накараха да се почувстваме като Miss Piggy & MC BigHippo.
Гледахме нашите си крака, гледахме техните…после пак нашите крачища, после техните щеки…
На тия тримата, краката им общо бяха дебели, колкото единия мой…
А ние си мислехме, че сме в добра форма…лошо, Седларов!
Ще трябва да се гладува явно…чао тортичке, съжалявам, бабо…
А протата, сигурно, тежаха по 60 килограма бройката.
Добре, че бабите им не можеха да ги видят!

Те се изстреляха със светлинна скорост надолу към селата в посока Самоков, а ние се зашматкахме след тях с разтоварващо темпо и паузи за снимки.

Гравитацията беше в наша полза, обаче, и ги настигнахме малко след първото село, без да си даваме бая зор. Все пак, 30% месища и сланина в повече са си големи приятели с инерцията…

Малко след обед вече стигнахме село Сестримо. На последните къщи спряхме, за да уважим една щедра череша и да напълним вода.
Бяха ни нужни, както ценните качества на черешките, така и пълни бутилки.

Сестримо се намира на малко под 600м височина и на 30на километра от язовир Белмекен (1900мнв). Маршрута е дълъг, с почти постоянен наклон, който едва на места отпуска леко.

И дори умората от близо 2500-те метра, вече натрупана денивелация, не можеше да ни откъсне от мисълта за болката в задните части. На всеки метър благославяхме седалките, неравностите по пътя и общата ни мозъчна клетка, която измисли такава невероятна тренировка.
С 2-3 кратки почивки за шоколад и вода, без да бързаме (понеже вече не можехме 😀 ), стигнахме до язовир и го обиколихме, наслаждавайки се на гледките и пресния сняг, поръсил върховете като солница.

Заслужихме си тази гледка за края на деня с общо 138км каране и 2926м положителна денивелация. За тия последните липсващи 74м+ още ни е яд и се чудехме дали да не се върнем назад, да си ги направим, но в крайна сметка разумът – или по-скоро мързелът – надделя. Обиколихме язовира, настанихме се в спортната база и се отдадохме на реанимационния процес с кашкавал, луканка и промишлени количества вода.

За следващия ден прогнозата беше променливо време с вероятни валежи рано привечер. Станахме рано и още в 07:00 тръгнахме към Юндола.

Има-няма на 10-та минута, от колелото на мадам се чу едно тихичко издрънчаване и няколкостотин грама метал се изнизаха на асфалта. Веригата и се беше скъсала и изпадна на пътя…ха, честито!
А ние, реално, едва сега започвахме…
Беше се счупило съединителното звено, и то по малоумен начин – нитовете, които държат срещуположните му елементи имат малки контрички, половината от които се бяха откъснали.

За късмет намерихме и двата детайла на звеното, и с малко ровичкане и едни клещи успях, някак си, да стъкмя веригата върху колелото. Проверихме как работят всичките предавки, да видим дали няма да се разглоби пак сама, но – явно чрез някаква странна магия – проклетията работеше.

Мадам бе незабавно инструктирана да превключва предавките, все едно такова таралеж, поехме пак към Юндола и спуснахме чак до Велинград. Единствения магазин за колела там, който намерихме беше тотална дупка, с екземпляри за продан, извадени все едно от филм за Чернобил. Шансовете да намерим нова верига за шосейка бяха минус безкрайност…

Решихме да рискуваме с настоящата работеща „магия“ и да продължим към Доспат с каране по таралежната схема за мадам, молебен за неразпадаща се верига и надеждата в следващите два дни чичо Мърфи да гледа в някоя друга посока.

Типично за Родопите, пътя от Велинград за Доспат редува няколко прилични изкачвания и спускания, но минава през тясно дефиле, което в голямата част от дължината си, е почти цял ден на сянка. Карането беше истинско удоволствие!

Цяла сутрин се наслаждавахме на красиви скали и свежи гори около пътя, а спускането от разклона за Побит Камък до Сърница взехме на един дъх с прилично темпо и около обяд вече бяхме на язовир доспат.

Починахме на една от хилядите чешми покрай пътя от северната страна на язовира и продължихме към Батак.
Пред нас беше последното по-сериозно изкачване за деня. Вече бяхме изморени от натрупаната почти 4000м денивелация за двата дни, а трябваше да наберем още над 1000 преди да почне да вали.
И така, сложихме слушалките в ушите, надухме, кой Dream Theater, кой Savage Garden ( that’s me 😀 ) и се оттадохме на доброто старо „върти, върти, върти…“ – приказката за спортния тотализатор я знаете….

Вековните иглолистни гори полека отстъпиха място на обширни зелени поляни, и малко по-равни пътища, по които се радвахме на по-голямата скорост.

Започнахме да наближаваме язовирите Широка Поляна и Голям Беглик. Понеже бяхме добре с графика, имахме идея да обиколим поне един от тях преди да продължим към Батак, но нямахме идея в какво състояние са обходните им пътища. Нито един от нас не беше идвал в района преди.
Широка поляна някак го подминахме в бързината, а когато стигнахме Голям Беглик, един охранител ни каза, че пътя около язовира е предимно черен и не става за шосейни колела. Bummer.

Не знам защо, очаквах остатъка от карането към Батак да е предимно равно и качване. Започнахме, обаче, едно безкрайно и бързо спускане, което беше невероятна награда след нелекия ден!
Изпитвахме истинско удоволствие от усещането за висока скорост по хубав път, вятъра развяваше косите ни ( само на мадам, де) и времето сякаш се проточи до безкрай. Такова дълго спускане не бяхме имали в нито един момент от началото на пътуването! Какъв кеф само!
Една лампична някъде в съзнанието ми светеше предупредително, че много хубаво не е на хубаво и следва реципрочното наказание по баира…но не би!
Стигнахме язовира и Цигов чарк, все на спускане и по равен път.

Отбихме се през супера да заредим с провизии и докато аз пазех колелата, мадам излезе от вътре с торба манджа, която по размер минаваше и двете ни раници взети заедно.
За още 3 минути стигнахме къщетата, където трябваше да спим и на „Добре дошли!“ отговорихме с „Нали имате голяма тенджера?“.
Ми то, тия дебели крака, как мислите ги поддържаме!?
В крайна сметка, за възстановяване, по-малко от тенджера спагети с кашкавал, зеленчуци и месо си е несериозна работа…

Настанихме се, и преди да сготвим се разходихме малко по брега на язовира. Също като при чешмата на Ярема, и тук не се чувствахме много на място…Наоколо ни ходеха всякакви хорица, които очевидно бяха страстно изповядваха религията на Свети Фики Безкракий.
Една двойка ни направи особено впечатление – „юнак“ и руса девойка се разхождаха прегърнати. И докато краката на дамата бяха що-годе нормални, кат’ за не твърде кльощава кифла, то юначагата ходеше на неща, които бяха по-тънки от нейните ръце и биха накарали дори ония PRO-та на Ярема и цялото българско катерачно съсловие да отронят сълза от умиление!
Главата си слагам, тоя момък ако стъпи на криво, ще счупи вкупом пищял, колянна става и бедрена кост, ако извади късмета да не се разпадне кат стъкло!
Момци, н’дьейти така да пропускате LEGS DAY, бре, у пичку материну!

В 18:00, точно по часовник, заваля проливен дъжд и ние се заехме с възстановителния процес, т.е. плюскането.
Ако почна да ви разтягам локуми за романтиката да гледаш дъжда от хубав подслон, ще ви излъжа – и двамата бяхме твърде заети с факта, че по маршрута ни за деня бяхме изкачили „само 2310м“ (цитата е на оная лудата, дето ми се връзва на акъла) денивелация, а бяхме спуснали 3136м. Вече планирахме кога да го правим наопаки…всичкия тоя баир, в крайна сметка, не бива да остава неизкачен!

Понеделник, 25 май.
За да не изневерим на софийската си традиция, в 04:30ч ни събудиха някакви разгонени мачоци, които се деряха като заклани. Но все пак бяха по-добрия вариант от дежурния ни съседски вампир…тях поне с три псувни ги разкарах, a вампира няма никакво мърдане…

Kогато „официално“ иззвъня телефона, навън изгрева набираше страшни сили. Кифлата в мен не издържа, грабнах апарата, сръчках мадам, нежно и казах:
– Змия! Наспах се! Ставай да гледаме изгрева!
a tя смотолеви нещо от рода на:
– @$#(*%&#(#($ката…

…и излезнах навън да си кифлея сам около лодките на брега.

След снощната буря, слънцето обагряше облаците в огнени цветове и още щом едва-едва докосна водната повърхност, леки изпарения започнаха да извиват езиците си нагоре, създавайки красиви перести мъглици в далечина. В сичко това се допълваше от песента на птиците… Класическа язовирна идилийка!

В 07:00 вече тръгнахме към Ракитово и денят ни отново започна с колосално спускане. Трафика обаче беше малко повече, като за понеделник сутрин и стигнахме Варвара чак след час и малко.

От там завъртяхме още малко баир през селата под планината, минахме през световния център за превенция на апокалипсис чрез презапасяване с тоалетната хартия – Белово – и продължихме по изкачването към Костенец. Очаквах да ни изпие силите доста повече, но се оказа, че е сравнително полегато и движехме ок, а баира усетихме чак под Момин проход, напът за Ихтиман.

Сравнен с предните два дни, този маршрут не предоставяше предизвикателства. Единствения проблем, които имахме, беше леко протриване и натрупаната болка в задните части от два дни ма’анье по 8-9ч на колелото. Ако се чудите защо му се казва КОЛО-ездене, а не КОЛЕЛО-ездене…покарайте повечко и ще видите! 😀

След Ихтиман продължихме по стария път към Вакарел. Този участък не го бях карал преди. Оказа се, че преди изкачването към Вакарел и в голяма част по самото изкачване, пътят е остъстващ. Толкова много Cross Country каране с шосейка не бяхме правили, хахаха.

След този пълен ад от дупки, кал, чакъл и пясък, мазния като стъкло асфалт след Вакарел, ни дойде като спасение от небесата!

Тук вече малко вдигнахме темпото на каране.
Може би защото вече му се виждаше края, а може би и защото бяхме в периферията на една буря, която вършееше северните части на Софийско поле, та си беше съвсем в реда на нещата да бързаме…
За наше щастие, малко след Нови хан излезнахме от обхвата на бурята и не след дълго паркирахме шосейките пред вкъщи.

Свинските ни крака бяха приятно изморени. Това е неизбежно. Задниците ни боляха от толкова търтене по пътищата и това е неизбежно. Първите няколко часа вкъщи се развявахме по хавлиите за баня и избягвахме всякакви повърхности за сядане, обаче едни особени въпроси ни тормозеха, както винаги след прибиране – кога пак, къде точно и колко по-трудно…?