Връх Ибър – на лов за мъглички

Рила, връх Ибър 2666м.

Беше един от онези дни, в които се събуждаш със странното желание да тръгнеш по непознати пътища. Въпреки лошите прогнози и очакванията за облачно с кюфтета, реших да поема към вр.Ибър.

Напълних раницата с неща, като за оцеляване горе долу 3 дена в скандални условия, с вероятност да преспя някъде по път или просто да се разходя стабилно. Поемайки към яз.Белмекен времето си показа своите рогца и се опита да ме спре с ураганен вятър, мъгли и гъсти облаци.

Да, ама не, това не можа да ме уплаши, хич не е познал вятърът към кого е тръгнал да духа! Нарамих тухлата, пардон, раницата на гръб, и поех към заплануваната посока. От тук започнаха и разликите в „това проверих“ с „това определено не ми беше в плана“.

Времето беше повече от приятно изненадващо – вятър, сняг, гъста мъгла, че и студ на висулки. Пътека – нямаше кой знае каква, вървиш в калчища, с мокри крака, ходиш на някъде ама няма значение на къде. Жив и здрав да е GPS-ът и тук таме някое симпатично колче с лек блед силует в далечината.

Мисля, че е удачно да спомена, че върховните ми идеи за преки пътища никога не трябва да бъдат следвани. Че и съветвам да пускате по някоя друга троха, да не се окаже човек после във вечерните емисии…

Вървейки в нищото около два-три часа, се озовах аха почти на върха, когато времето реши да си направи своите закачки с мен. Мъглата се отвори, вятъра притихна и в миг получих всичко, за което човек обикновено мечтае. Преоткрих районът и пропищях с детско гласче от тази изненада – и връх Белмекен се откри, успоредно със Сухото езеро. Докато блуждаех като свободен електрон из камънаците горе, поредната картина се изрисува из облаците прескачащи връх след връх – Мусала, Иречек, Дено, Манчо и прочее прочее ръбати чаровници се извисяваха.

Танцът на облаците бе последван от танцът на сакато пиле, буйстващо от радост, тичащо от камък на камък, само и само да не изтърве нещо. Оказа се, че не бях и единственото тичащо същество – цяло стадо диви кози измина скандално бързо разстояние, което за мен би било възможно само със сериозна засилка от върха и скоростно търкаляне от него.

Чудно, чудно, и докато се канех да започна обядът си на високо, точеща лиги вече прегладняла, времето реши да ме изгони бързо и да ме изпрати обратно в мъглата. Но вече нямаше значение, видях толкова – колкото и да беше за кратко, беше повече от достатъчно..
Беше миг, а стана всичко..