Винаги, преди катерене, се чувствам като преди битка. Внимателно преглеждам екипировката още веднъж, подреждам старателно всичко в раницата по логичния му ред на използване и приготвям въжетата, примлясквайки по някоя бисквита и ядки. Едновременно с това, в главата ми бушува торнадо от притеснения и проиграване на всякакви необичайни сценарии, в които и двамата умираме по възможно най-немислимите, грозни, брутално болезнени, гнусни и гротескни начини, които комбинират най-лошото с най-малко вероятните абсурди….
Това обикновено е добър знак. Когато се случва преди парашутен скок, знам, че скокът ще е перфектен. Успокоявах се, че същото ще важи и за катеренето.
Излезнахме в 3:00 и благодарение на цикъла топене-замръзване през предните ден и нощ, напредвахме бързо по пъртината, която бяхме прокарали два дни по-рано. За малко под два часа пресякохме Glacier du Tour и застанахме под стената.
Замръзналата кора не беше достатъчно дебела и здрава, че да поддържа теглото ни и по 40-45-градусовия склон, затъвахме до кръста. Отначало водеше Вики, но след няма и 100м се сменихме. положение.
Започнах да пробивам пътя напред – държах сечивото пред себе си хоризонтално и разбивах с удар кората, след което натъквах стъпки, за да се изкача. Две напред, една назад в дълбокия сняг…разбий кората, две напред, една назад…целия процес беше изморителен и ужасно обезсърчаващ. Скоро слънцето се вдинга и заедно с него се изпариха плановете ни да сме под маршрута по здрач. Изведох ни в края на стръмния склон, където се натресохме на огромна, 8-метрова цепнатина, покрай която Вики разби пъртина надясно и преминахме по здрав снежен мост оттатък. Склона отново се изправи и отново започнахме същия процес на рабиване-натъпкване-пропадане, само за да „ударим“ на още една огромна цепка.
Този път отидохме в левия и край. Там откатерихме 10 метра навътре в цепнатината и излезнахме от другата и страна на две къси въжета по 20 метра, по 60-65-градусов склон от твърд лед и фирн. Беше почти сюрреалистично – сякаш влизаш в устата на лъва, с желанието да…да влезеш още по-навътре!
По 35-45-градусови склонове с малко по-добър сняг си пробихме път до северозападната стена и тясното кулоарче, което беше общо начало на нашия маршрут и кулоара на Escarra, който е значително по-лесен. Погледнах часовника. Показваше 6 часа и 5 минути от тръгването ни. Майко мила, тоя проклет ледник ни отне 4 часа за някакви си 30 метра…Добре, че вече бяхме стигнали катеренето!
Направихме почти висяща площадка с лента около един голям блок вдясно от кулоара, за да предпазим Вики от непрекъснато сипещия се спиндрифт (прахообразен слъф, който изтича на струя като поток по стените, след скорошен снеговалеж) и от падащи парчета лед или камъни, докато катеря.
Все така висейки на осигуровката приготвихме инвентара и облякохме мембраните за катерене.
Тръгнах нагоре по кулоарчето, което беше едва педя по-широко от раменете ми и намерих перфектен фирн и добри стъпки за котките по скалата встрани. Прогресирах бързо, но осигуровка нямаше, а наклона от 65° се изправи до почти вертикалните 85°. Снегът омекна и загуби спойката си със скалата, а осигуровка все така нямаше. За капак на всичко, спиндрифта се сипеше като река отгоре ми, нищо не виждах и се борех като удавник за глътка въздух над водата!
Костваше ми известна сила на волята да си наложа да дишам нормално, гледайки надолу и да катеря през пасажа почти насляпо, опипом с върховете на сечивата.
Спиндрифта спря да пада за кратко и намерих добър камък, около който да поставя осигурителна лента. Още 20-на метра нагоре намерих още един огромен блок, около който се осигурих и огледах стената нагоре.
Наляво от мен водеше кулоара на Escarra. По-лесния път. Комфортния. Този, за който съм супер убеден, че няма да ни спре. Надясно, по отвесен фирн между надвесени скали вървеше Charlet-Bettembourg. Несигурният път. Борбата. Със стената и със собствената ми неувереност. Със страха.
Намерих добри стъпки в началото на техничния пасаж, поставих сечивата добре, поех дъх и закатерих нагоре. Осигуровката под мен нямаше да ме предпази от това да се изпляскам като чувал с картофи в скално-снежния праг под нея. Щеше просто да ме спре преди да падна обратно при Виктория. А с всеки набран нагоре метър, дори този факт ставаше все по-малко верен.
Техничността на този жлеб, ограден от надвесен сив гранит се запази, но някак свикнах с нея и вече движех по-бързо. Още 15-20 метра нагоре намерих добра цепнатина вдясно и поставих френд. Изкатерих десетина метра над него по вече полягащия и разливаш се в широко микстово поле кулаор и въжето започна да ме дърпа сериозно надолу, а Вики крещеше, че е свършило.
Нямаше къде да направя добра площадка, но на 15 метра наляво над мен видях прусеци, хвърлени около големи, здрави блокове. Викнах на Вики да тръгва и изкатерихме тези 15м на френска свръзка, разчитайки на трите осигуровки под мен и на една, не особено надеждна, къса ледена цев, която поставих преди площадката. А самата тя беше ОК. Здрав клин забит в цепнатина, обединен с лента около голям блок. Перфектно даже!
Второ въже мина твърде лесно – 50-55м по 45-55° фирново-микстово поле. Буквално го изтичахме до площадката, която бе ситуирана вляво под техничния пасаж на маршрута – 80метра от хубав, здрав и гладък почти като огледало лед, изправен на 70-85 градуса според гидовника.
Знаех, че на твърдия лед ще се чувствам значително по-несигурно, отколкото на фирна досега. Знаех и, че шестте цеви може и да не стигнат за осигуряване на дълги въжета. Започнах да оглеждам за „пролуки в бронята“ и забелязах, че отляво – близо до скалата – ледът изглежда малко по-отвесен, но е „омазан“ с няколко сантиметра сняг, който изглеждаше – поне от разстояние – добре споен и фирнован. Точно тези няколко сантиметра щяха да са всичко необходимо, за да прогресирам бързо и по-сигурно.
Насочих се право натам и в момента, в който направих първите стъпки по леда, всичката неувереност и съмнения си отидоха. Съсредоточих се в перфектното поставяне на сечивата и котките и в перфектното изпълнение на всяко едно движение. Стремях се не толкова да бързам, колкото да постигам скорост, чрез ефикасно катерене, без грам излишни движения. Леда не съдействаше твърде – ниските температури бяха направили горния му слой чуплив. На места се налагаше да удрям по няколко пъти със сечивата, за да разчистя некачествения лед и да стигна до здрав и пластичен, но стратегията ми да катеря по „омазаната“ страна на кулоара се отплати – фирна правеше стъпването на предните зъби на котките много по-сигурно като усещане, а леда вдясно предоставяше добри възможности за осигуровка.
Разтегнах толеранса си към страх от падане, доколкото смеех и на 15-тия метър поставих първата ледена цев. Дълга, 21см, за да стигне по-дълбоко и до по-здрав лед. И за да успокои напорите на кафявите ми вече гащи.
Над цевта отново влезнах в хипнотизиращия ритъм на замахване със сечивата и ритмично ритане. Напредвах метър по метър нагоре, отново бутайки толеранса към риск все по-нагоре и по-нагоре. По участък от твърд и гладък, 70-75° лед се опитвах да стигна следващия пасаж, „омазан“ с фирн на повърхността. 12-15 метра над първата цев поставих втората, и продължих нагоре.
Крепях се на твърдия лед, едва на около 1см метал, забит в него, а вече се чувствах спокоен и в контрол. Много е странна тази способност на човешкия ум да се адаптира бързо към множество стресови фактори и да „върши работата си“, въпреки това. Дори имах време, докато катеря, вътрешно да разсъждавам за управлението на собствения страх и как преди години бих се – без извинение – насрал на такъв пасаж.
Намирах го за необичайно, че не усещам умора в предмишниците. Беше редно да се „изпомпам“ на този участък, но това така и не се случи. Реших да катеря, докъдето мога. Имах още 4 цеви, но реших да ги пестя. Насочих се наляво и нагоре към скалата и една цепка, която идеално пое среден френд, който удължих със 120см лента, за да мога да се върна на „оригиналната“ си линия.
Започнах да „шмекеря“ все по-близо до скалата – леда там оформяше ръб на места и можех да закачам сечивата без да блъскам като хамалин. Естествено, трябваше да внимавам за „джобове“ от въздух, само омазани с мек сняг, но това не беше голям проблем.
Ритмично, все едно влязъл в транс, изпълнявах своите движения нагоре по леда. Цялата вселена, за мен, се бе редуцирала до абсолютно перфектните поставяния на сечивата и котките. Поставих нова цев и отново закатерих, когато опъна на въжето и виковете на Вики ме изритаха обратно в реалността:
– ЕДИИИН МЕТЪЪЪЪЪР! ЕЕЕДИИИН МЕТЪЪЪР!…
„Ти се ебаваш с мене!“ – си помислих, невярвайки изобщо на това, което се беше случило. Откатерих няколко движения до цевта, осигурих се на нея с едно стреме, добавих втора цев, обединих ги, включих Виктория на осигуровка и викнах да тръгва.
Докато тя катереше, се занимавах със снимки и видео, едновременно с това подреждайки въжето, за да не създава проблеми по-нататък.
Вики катереше уверено и с добра скорост. От обиране на въжето, почти не ми оставаше време да снимам читаво. Когато се изкачи при мен и двамата се запитахме „Къде пък тука има 85° пасаж? Та това беше по-лесно от Скакавица!“…
Набързо обменихме инвентар и тръгнах отново нагоре, този път с намерението „Е тия 20 метра ще ги изкатеря като хората!“…и, както каза Вики после „Ебаси, ти на тва тука набоде повече цеви, отколкото на тия 60м отдолу!“…Страх лозе пази, нали…
Още 20м полегнал лед след това ме изведоха до защитена площадка на ледени цеви леко вдясно от маршрута. Трудностите бяха зад нас.
Оставаха ни само около 200м микстов терен с наклон до около 55°.
Изкатерихме още 2 въжета по кулоара наляво от нас, след което накъсихме въжето до 25м помежду ни и закатерихме едновременно, разчитайки на доверието си един в друг, стабилността ни на такъв терем, спорадични междинни осигуровки и тук-таме short-pitching.
Без да е твърде технично с много редки движения около М3-М4, катеренето въвреше добре, когато имаше скала и фирн, но горните части на кулоара бяха оформили навевки от мека, неконсолидирана гадост, която ни бавеше поради опасността да падне и нуждата да се осигуряваме покрай тези навевки.
С много псувни и екскавационна дейност минахме над навевките и излезнахме на върховия ръб, където гледката на запад ни удари като товарния влак.
В момента, в който подадеш главата си над козирките и зъберите, погледа се изпълва, отдясно-наляво, с всички алпийски бижута на Аржентиерския ледник – 1000-метровите стени на Aiguille Verte, Les Droites и Les Courtes доминират пейзажа точно пред теб. По-наляво са отвесните микстови стени и висящи ледници на венеца Aiguille du Triolet – Mont Dolent, a съвсем близо и осеяни с огромни жандарми са двете скални ребра, спускащи се от Aiguille d’Argeniere.
Нямаше да се изненадам, ако Виктория бе донесла ченето ми от предната площадка, но определено бях шокиран, че то още е на мястото си.
Накъсихме въжето още повече и преодоляхме последните, много лесни 100-на метра до самия връх на Aiguille du Chardonnet. Шампанско отгоре нямаше. Едва имаше място за двата ни премръзнали задника на върха, но пък гледката определено си струваше…
Останахме там 15-на минути, колкото да хапнем и се насочихме надолу. Пътя за слизане, който по съвпадение е и нормалния маршрут за достигане на върха, представлява 40-50° улей, разположен току от юг на скалното върхово ребро. Следвахме негово ляво разклонение- беше достатъчно пълен със сняг и в стабилна кондиция, така че си спестихме всички рапели, освен един къс, 5 метров през скален праг.
Прехвърлихме се обратно на Glacier de’l Epaule и заслизахме по него, а залязващото вече слънце подпали гранита по северозападната стена на Chardonnet.
Един дълъг рапел и малко откатерване по-късно, вече бяхме на равния ледник и закрачихме към хижата по нашата пъртина.
Върнахме се на топло 17 часа, след като бяхме тръгнали.
Вики ме погледна и каза „Ей, качихме се, бе!“.
И се прегърнахме.
Автор: Бранислав Бранков
Планински водач със силен афинитет към студени, далечни и трудни маршрути. Брани има над 10г опит в родните планини, четири сезона и две експедиции в Патагония, редица изкачвания в Алпите и перуанските Анди. Той също така е част от екипа, работещ по проекта Pirin: Mountaineering и основател на Big Ice Expeditions – проект, целящ изкачвания и траверси по най-техничните и недостъпни ледени полета на планетата. През Октомври 2018г екипът на Big Ice стават първите и единствени българи, успешно прекосили автономно най-големите ледени шапки на Исландия.
Брани също така е фотограф и тандемен инструктор по Skydiving.