Виктория Деянова под северната стена на Grandes Jorasses, в деня преди атаката. Разбиваме пъртина със снегоходки, за да може през нощта по-лесно и по-бързо да стигнем под стената.
…прехвърлих въжето около големия камък по ръба Hirondelles, закачих самозатяжката и протриващата пластина, и погледнах още веднъж нажежените до червено, безбройни върхове навсякъде около мен. Някои от тях вече бяха „стари познайници“, но на повечето дори не знаех имената. Слънцето се скри окончателно и единствен спомен от деня беше алената диря, от край до край през хоризонта. Вятърът зави още по-студено и аз се спуснах надолу, оставяйки върха на Pointe Walker все по-нависоко, и по-нависоко…
Пристигнах на площадката при Вики, осигурих се, прекарахме едното въже през осигуровката за рапел и започнахме да дърпаме. Възелът, съединяващ въжетата, пристигна благополучно при нас – още една малка победа за нашето оцеляване. Продължихме да теглим в тъмнината, но изведнъж въжето спря да върви. Дърпахме и двамата с всички сили, правехме камшични удари с хлабаво въже, пак дърпахме, пак размахвахме свободния край, пак подскачахме на площадката, натоварвяйки въжето, но нищо не се получаваше, а това бе едва първия от Бог знае колко рапела…
– ДА ТИ Е@#^@$*#*@*÷@№$*)(@@())@ !!!
…13 часа по-рано…
Ледът бе отделен на повече от метър от скалата, а процепът – запълнен със снежни гъби, чиято стабилност и здравина, подлагах на сериозно съмнение. Наритах няколко големи парчета, така че да се заклещят по-добре в бергшрунда и внимателно ги натоворих, готов във всеки един момент да се издърпам обратно към ледника, ако поддадат.
Не издържаха въобще, но успях някак да подпра дясната котка в скалата, а с крак и сечивото в ръка се бях разчекнал на ледо-фирно-захаро-лайната отляво.
Надявах се, снегът, който се бе свлякъл на голям мустак по скалата над мен, да е фирнован и да го използвам за бърз напредък, но консистенцията му не ставаше за абсолютно нищо.
Започнах да махам снега със сечивото, за да изровя поне някакъв релеф на скалата, който се молех да е използваем.
Позицията ми беше много деликатна. Стъпките за зъбите на дясната котка по скалата бяха малки прагчета, наклонени надолу, върху които едвам балансирах, лявото сечиво държеше „на магия“ в снега на бергшрунда, а под крака ми, снежната маса започваше да колапсира все повече. Ако паднех, единствената осигуровка между мен и Виктория би било триенето на въжето през бергшрунда.
В мен започна да се надига онова примитивно чувство на паника, което предхожда неприятно падане, но го овладях, преди да ме е вкарало в по-голяма беля. Фокусирах се върху махането на „мустака“ и търсене на релеф по скалата.
Скоро, с клюна на кирката намерих тънка вертикална цепнатина, която продължаваше около метър и малко нагоре, и го заклещих вътре. Протегнах лявото сечиво нагоре и опитах отново в цепката. Влезна като удома си!
„Тука мога да забия клин абсолютно идеално!“, помислих си. Жалко само, че бях оставил клиновете в Шамони, а толкова малки клеми просто не носех… Трябваше да изкатеря пасажа неосигурен и толкова. Или да падна.
Виктория, по кратко, 85-градусово фирново стъпало, някъде по второ или трето въже.
Започнах да търся стъпки, от които да се тласна нагоре максимално ефективно и сигурно. Единствените варианти бяха смотано прагче – под сантиметър – за десния крак и…гладка скала за левия. Последната надежда беше снегът на „мустака“ да поеме поне част от теглото ми за баланс.
Усуках клюновете на сечивата в цепката, бутнах силно с краката наляво, изнесох тялото си надясно и се набрах нагоре с кръгово движение.
Тази техника на катерене се нарича „Дюлфер“, на името на създателя й. Тя е много силова и изморителна, и не може да бъде поддържана разумно дълго време, но все пак е по-обичаната от двете техники, които Дюлфер е дал на спорта. Другата – Dulfersitz рапелът – спокойно може да се разглежда като средновековен метод за вазектомия…
В тази неудобна поза, започнах едновременно да кълна и обичам Дюлфер, да благодаря на парчето залепнал сняг, което още не беше поддало под левия ми крак, да се моля – не знам на какво божество – да не ми „отплесне“, деликатно стъпилия десен крак, и да търся трескаво надеждни ръбчета за сечивата по-нагоре.
След малко разчистване на сняг, намерих къде да закача кирките, направих няколко тестови натоварвания и се набрах нагоре.
За пръв път успях да стъпя и на големи стъпки, на които краката ми да починат.
„Това си е чиста М5-ца, да му се не знае!“, си казах наум и, тъй като, вече бях на около 4-5м над бергшрунда, отново се огледах за някоя и друга клема или френд, но цепки просто нямаше, нито пък имаше камък, около който да метна лента за осигуровка. Над мен вече започваше снегът в кулоарчето и се насочих натам.
В гидовника ни пишеше, че първите три въжета от маршрута са „слабо осигурен микстов терен до 85°“, но вече бях свикнал с такова катерене на Aig. du Chardonnet и не се притеснявах от 10 или 15м между осигуровките.
Вече забивах сечивата и котките в хубавия фирн на тясна каминка и напредвах бързо нагоре. След още 15 метра, все така нямаше никаква осигуровка, наклонът си бе почти вертикален, а за капак на всичко, по пасажните, технични участъци, снегът беше захарест.
В такива моменти, колкото и да съм в контрол над себе си, започва непрекъснато да ме яде, увеличаващата се с всяко движение, зейнала бездна под краката ми, по която няма абсолютно нищо, способно да ме задържи, ако падна. Представих си как се отлюспвам от стената и падам в бергшрунда, катапултирайки и Вики след мен. Грозна картинка. Разкарах я от ума си и продължих да катеря.
След 5-6м се наврях в още по-тесен участък на камината, който си беше откровено вертикален и, закачайки клюновете и зъбите на котките по миниатюрни прагчета, успях да стигна място, на което се заклещих, опирайки гърба си в дясната стена, за да почина.
Огледах терена около себе си и точно над главата ми, челникът освети една цепка, в която имаше зарязан малък френд!
Ха! Спасение! Някой сигурно го беше оставил за рапел.
Хванах лентата му, дръпнах силно няколко пъти и осветих в цепката, колкото можах, за да се уверя, че е добре поставен. Издържа теста и хванах примка, която да закача на него. Щракнах карабинера, обърнах погледа си към въжето, протегнах се да го включа в примката и…френда го нямаше. Заедно с примката!
„- Какво по…“
Огледах се пак…Беше паднал върху дясното ми бедро. Вдигнах го и стиснах спусъка. Не работеше. И едната му челюст беше счупена. Оставих за по-късно разсъжденията как се чупи челюст на френд и го прибрах. Огледах моя малък набор от джаджи, но нищо нямаше да пасне в цепката. Да ме пита човек защо не бях взел и малките френдове…
Ама на! Сега, Бранков, като се циганиш за 100 грама, ще ядеш дедовия!
Откатерването беше невъзможно и изборът ми се свеждаше до това да катеря нагоре с надеждата да намеря адекватна площадка поне за рапел или…да падна. Продължих нагоре по несигурния фирн, все по-трудно бутайки черните мисли далеч навътре в съзнанието си.
След общо 45 метра, практически вертикален ужас, намерих голям, здрав камък, стърчащ от винкела вдясно. Хвърлих една лента около него, направих осигуровката и повиках на Вики да тръгва. Мислех си, че движа бързо, а вече се съмваше.
Виктория пристигна при мен:
– Все такова ли ще е нагоре?
– Поне още две въжета. После сме на леда, според гидовника. Продължаваме ли?
– Давай.
Второто въже беше по-осигурено. Метнах лента през камък на 15-тия метър и намерих площадка от три клина на 60-тия.
Слънцето вече бе протегнало първите си лъчи над хоризонта и запалваше в червено най-високите скали на Pointe Walker, повече от 1000м над главите ни.
Събрахме се отново и продължих внимателно по снежния кулоар нагоре. Теренът вече поолекваше, но качеството на снега беше малко по-зле и сигурност просто липсваше на всяко едно ниво.
Отново разпънахме 60м въже до площадка, която беше импровизирана за рапел, при това доста безсмислено – около очевидно лабилен камък беше вързан 6мм прусик, обединен с клема, заклещена между този и съседния ронляк. Тотален абсурд. Избиването, на която и да било от двете точки, автоматично щеше да свали и втората!
Никъде наблизо не се виждаше шанс, за каквато и да било друга осигуровка, обаче. Добавих лента и карабинер, тествах агресивно дали няма да избие на bodyweight натоварване, и с известна доза недоверие се осигурих в площадката и повиках Вики да тръгва.
В ума ми изплува една дума – вяра. Не точно сляпа, но и нямаше нищо безопасно в цялата история. Над клемата, стената полягаше до около 60-55° и все така неосигурени, влизахме все по-дълбоко в устата на лъва.
Четвъртото въже се оказа най-опасно. В края на 60-те метра нямаше абсолютно никаква осигуровка и нямахме друг избор, освен да катерим нагоре, изцяло разчитайки на другия да не пада.
Изминахме така още 40 метра, преди да стигна здрав лед, в който направих първата, от над 250м насам, изцяло надеждна осигуровка и можехме да си отдъхнем поне малко. Над нас се извисяваха още 500м твърд лед до края на стената и още 400м по ръба Hirondelles.
Успяхме да влезем в Стената. Оставаше само да я изкачим…
Аз, обаче, си задавах по-различен въпрос: Как, по дяволите, ще го слезем това под нас, без да се пребием?…
Автор: Бранислав Бранков
Планински водач със силен афинитет към студени, далечни и трудни маршрути. Брани има над 10г опит в родните планини, четири сезона и две експедиции в Патагония, редица изкачвания в Алпите и перуанските Анди. Той също така е част от екипа, работещ по проекта Pirin: Mountaineering и основател на Big Ice Expeditions – проект, целящ изкачвания и траверси по най-техничните и недостъпни ледени полета на планетата. През Октомври 2018г екипът на Big Ice стават първите и единствени българи, успешно прекосили автономно най-големите ледени шапки на Исландия.
Брани също така е фотограф и тандемен инструктор по Skydiving.
English 
Bulgarian