МЕЧТИ В ДЕЙСТВИЕ: GRANDES JORASSES ПО VIA CASSIN
Tрудно ми е да пиша, но винаги се опитвам, когато се случи нещо важно в моя живот.
Ето че този момент пак дойде.
Светата троица на северните стени в Алпите са Матерхорн, Айгер и Гранд Жорас. Винаги съм искал да се пробвам на тях и поне малко да се доближа до усещането на великите алпинисти от 20 век . След като се качих на Матерхорн по ръба, разбрах, че там ще се върна само и единствено зимата, ако ще катеря стената. Айгер някак си ми е стоял отстрани, а в центъра…в центъра на вниманието ми винаги е стоял Жорас – най-желан, най-подходящ и изглеждащ най-възможен.
Това лято, с Бобката се установихме в Шамони и една от целите ни беше именно класическия маршрут на Касин по реброто Уокър, на Гранд Жорас. Един ден оставихме нещата си в хижа Лешо, намираща се близо до стената. Е, толкова е близо, колкото хижа Мальовица е до връх Мальовица…
Започна чакането на добър ”прозорец” от време. Тъй като никой от нас не е бил на толкова дълъг маршрут, бяхме много консервативни и предпазливи.
Уикенда наближаваше и по всичко изглеждаше, че прогнозата е средно добра към добра, но ние искахме перфектна, а не просто средно добра. Затова решихме да изчакаме и да пробваме сили на някой спортен обект долу. Там се раздадохме подобаващо, като катерихме до много късно и се прибрахме по тъмно. Все пак реших да погледна прогнозата, и що да видя – тя се е оправила към добра за следващите 2-3 дни, но след това се скапва, все едно затваря сезона.
Леко сме притиснати от обстоятелствата…
Не искаме да изпуснем този шанс. Желанието ни да видим тази класика в алпинизма е огромно и решаваме, че ще станем в 03:00 и ще тръгнем към хижа Лешо, която не е далеч (колкото от Боровец до Мусала + още малко), ще си вземем багажа и ще тръгнем към Grandes Jorrasses. Планът е готов, мотивацията е вдигната и лягаме.
Едвам ставам, тъй като мотивацията явно беше заспала дълбоко и не успя да се събуди с алармата. Виждам, че е валяло и това тотално убива желанието за напускане на леглото. Решаваме да се наспим и да ходим на спортно или да заходим за Аnouk на Petit Jorasses.
Вече минава 10 и 30, а на мен хич не ми се става, но все пак решавам да се вдигна и да хапна. Гледаме прогнозата отново. Оправила се е и вече е перфектна за следващите 2 дни, а след това – дъжд, дъжд, дъжд…
Какво да правим, ние сме бавни, не сме били на такава стена, не сме сигурни, няма да ни стигне времето – решаваме да подвием опашки и да стоим на топло и спокойно. Приготвяме багажа за спортно, но решавам да се успокоя за огъването ни с 300 грама сладолед с вкус на кафе – най-добрият!
Сигурно бая кофеин има в него, защото просто решавам, че трябва да отидем и да пробваме, а да става каквото ще! Не след дълго Бобката се навива и започваме да стягаме багажа.
Часът е около 13 и ние тръгваме към хижата. Около 18 часа сме там, но разбираме, че е пълна и трябва да спим на палатка, както и че ще има супер много свръзки на стената.
Решаваме да ги изпреварим, но как да се случи това, като те ще тръгват около 01:30?
Е как – като тръгнем сега!
По-добър план няма как да измислим…
Към 20:30 сме под стената и започваме да катерим. Продължихме до към 22 часа, когато започнахме да търсим място за бивак.
Не е много лесно на челник да намериш къде да спиш, да внимаваш да не се пребиеш, да не се отдалечиш от тура, да намериш удобно място и още к`во ли не. Някъде към полунощ вече сме готови. Смятахме, че другите свръзки няма как да дойдат преди 5 – 5:30. Значи ние ще станем в 4:30 и ще сме първи.
Който е спал на бивак на стена знае, че това не е спане, а малък отдих и броене на минутите, мислене за маршрута, за живота и за всичко, което може да ти запълни оставащото време до изгрева…и може би малко дремуцане. Усещам, че сънувам, чувам гласове, отварям си очите, няма никой, гледам часът е 2:00..и пак изпадам в просъница.
След около час и половина пак чувам гласове, но този път не си правя труда да отворя очи – явно пак сънувам…
След десетина минути обаче, една свръзка минава покрай мен с челници!
По дяволите, трябва да ставаме!
Не искаме много хора да са преди нас, за да не ни бутат камъни, но защо по дяволите да тръгваме в 3.30, това е много рано, няма смисъл! Решаваме да спим още. Няма шанс да има друга свръзка толкова рано, но ето че и следващата идва след около 20-30 мин. Това вече е ясен сигнал, че се успиваме – хора от хижата са преди нас вече….
Щем, не щем, трябва да преборим мързела си и да се оправим нагоре. И ето че в 4:30 сме готови за емоционалния ден и започваме да правим първите движения от безкрайното бухане нагоре.
Въжетата взеха да минават едно след друго, без никаква емоция или к`вото и да е било чувство, освен желанието за сън. Дори и изгрева не ме зарадва, като че ли толкова бях свикнал на челник, че светлината не ми достави радост. След 10-то въже започнах да се събуждам и да се чудя, къде точно трябваше да са пасажите, кои бяха трудните въжета, минахме ли ги, къде ще спим, дали ще се качим днес, къде ще ядем и дали майка се притеснява сега…Едва ли!. Как ще се притеснява, аз не съм й казал къде съм? Значи всичко е наред!
Стигаме емблематичния винкел, който трябва да е едно от трудните въжета. Доста добре е осигурен, катеренето е приятно, въпреки раниците на гърба, с храна за поне 3-дни (не защото мислим да сме 3 дни на стената, а защото сме тъпи и лакоми) и бивачна екипировка.
Катерене, монотонност и вече сме на 15-то въже, а денят едва сега започва. Имам чувството, че бая време сме катерили, а то няма и 11 часа…Бавничко минава тва време да го еВа, но пък само още 26 въжета,не остана кой знае колко. Ориентирането и стабилната психика са по-добрия бонус, отколкото проходимостта над 6b. Лутаме се, гледаме, бавим се на лесните места, но все пак се движим добре.
Въжетата си минаваха, но сякаш времето беше спряло и към 25-то въже взех да се чувствам не на място и че тва е много бухане и малко катерене.
Осъзнах, че ни очаква още около 1/3 от стената (това е малко повече от най-дългите маршути в България) Започнах да смятам кога ще сме на върха, къде ще спим, дали ще се ориентираме
Гледах да запълня всяка свободна секунда с нещо за мислене, защото в противен случай влизаха товарещи мисли, че това няма край и че има супер много докато се качим. Добра схема, с която съм лъгал съзнанието си през много други дълги изпитания в живота си. Но трудно се спазва, когато не поддържаш едно темпо и имаш спирания. Около 35-то въже нагоре катеренето стана , като отброяване за новата година, но доста по-бавно. 6…5….4…3….. По дяволите, объркали сме скицата остават още 4 въжета. баси, как и защо се случва това? Катерим неосигурени, за да не ни тегли/трие/тежи въжето на лесен терен, но за сметка на това доста ронлив.
С много късмет и никакви последици се отървавам от падането на огромен камък/ колкото хладилник с фризер/, как го бутнах, как ?!
Аз съм късметлия!
Бобкаа, добре ли си!? Охх, А въжетата дали са добре? Бобка продължавам, че тук не мога да седя!
Поглеждам надолу да видя дали въжетата са добре, но сякаш нищо им няма. Перфектно! Дано ни е за последно! След около 30 метра правя площадка и вече виждаме върха.
Последно въже и сме горе. Бобката тръгва и не след дълго сме на върха . Моментът от радостта в главата ми трае точно 2 секунди, защото веднага след това идва моментът с притеснението от прибирането.
Жорас е дълъг маршрут, не само заради захода и катеренето, а и заради самото слизане. В момента се намираме на 4200м, а трябва да отидем на 1400м. Добре, че поне е 18:00 и имаме още 3-4 часа светлина . Това трябва да ни стигне да се озовем извън опасните цепки и ръбове. От върха се втурваме надолу като пълни идиоти. Чак след около 20-30 мин осъзнавам, че сме объркали пътя и трябва да се върнем. Затъваме до кръста в снега, докато катерим обратно нагоре и познайте дали съм псувал! Тези 20-30 мин надолу са около 40-50 нагоре…ах, колко псувах само, и колко бях бесен!
Бях ядосан и изморен, но все пак намерихме правилната пътека и започнахме да слизаме. Изглеждаше, че сме на правилната пътека, но искахме да сме предпазливи и се движехме бавно, оглеждайки тререна с изострено внимание.
Намерихме 1-вото ребро. Дотук добре!
Малко по малко нареждахме пътя надолу и слизахме бавно, но сигурно. Доколкото може да е сигурно по тия цепнатини…
С настъпването на здрача, полека-лека минахме двете снежни полета и двете ребра. Оставаше да слезем 1 ребро и да преминем последното снежно поле, преди да хванем пътя за хижата, който е хубав и безопасен.
Вече беше към 23 ч. и умората ставаше ужасяваща. Цял ден почти не сме яли и не сме пили достатъчно вода. Толкова съм жаден, че гърлото ме боли, все едно съм бил на рок концерт и съм викал цяла нощ.
Все пак не искам да спираме и да спим по средата на нищото . Вървим, докато не виждаме едно място за импровизиран бивак.
Лягаме и се опитвам да спя.
Как искам надуваемото ми шалте…много ми е твърдо с нормалното. Все пак съм примадона и не мога да спя на това…
Защо въобще легнахме? Само ме заболява я кръст, я ръка, я гъз…искам комфорт!
Около 05:00 минава първата свръзка покрай нас (нашето слизане е нечий маршут)
В мислите си се чудя защо си го причиняват това. Те си знаят. Продължавам да дремуцам, но в 6:30 минават още едни.
Абе тези са луди! Т`ва не е катерене, к`во правят тук въобще?
Разума ми почва да крещи “СТАВАЙ БЕ ЛЕНИВЕЦ! Имате да слизате през още едно снежно поле и трябва да е студено, за да е здраво!”
Оправяме се и тръгваме. Не след дълго намираме последното снежно поле и ми пада камък от сърцето. Сега само трябва да не падаме в цепки и всичко ще е супер!
Още час ходене покрай цепки, върху снежни мостове и прескачане на малки бергштрундчета, достигащи 2 метра, и вече сме на 30 мин от хижа Boccalatte.
Надявайки се, че от тук има най-много час до Курмайор, питахме пазителя (така го наричат французите и италианците) колко остава. Отговаря ни, че са 2 часа – все пак са 1300 метра денивелация.
Стига бе! Това няма край!
Без голямо желание, тръгнахме надолу по малоумния и монотонен рапатак, опитвайки се да си изключим главите, и по някое време, най-сетне слезнахме!
Слезнахме , слезнахме , слезнахме! Кеф!
Но, по дяволите, ние сме в Италия, а колата ни е във Франция…ах дайба!
Започна и прехвърлянето по автобуси, за да си я стигнем.
Повече никога няма да си го причиня това! Но съм си записал всичко, което помня, за всеки случай, ако някога реша друго…
Автор: Станислав Атанасов – Мечката
English 
Bulgarian