Niama Limits: Montane Yukon Arctic Ultra 2018
Разговор с Juan-Pablo Niama Savonitti
През февруари 2018г нашият приятел и, съвсем откровено, един от най-лудите и истински хора, които сме горди да познаваме – Juan-Pablo Niama Savonitti – участа в състезанието “Montane Yukon Arctic Ultra”.
Както казват самите организатори, това е най-студения и най-корав ултрамаратон в света – 700km сняг, лед, температури, достигащи под -40°C и непрощаваща пустош. Едно изключително предизвикателство, изискващо огромна издръжливост, впечатляваща сила на духа и много добри умения за оцеляване в тази екстремно студена среда.
Juan-Pablo също така планира един абсолютно невероятен личен проект. Той ще пробяга цялата дължина на Пан-Американския маршрут от Аляска до Ушуая. Можете да прочетете повече за проекта му на уебсайта Niama-limits.com, а също така и във Facebook събитето за проекта.
Просто не можахме да се наситим на откровените истории на Juan-Pablo за далечния студ и неговия позитивен, и енергичен подход към всяко едно предизвикателство по пътя. Чрез това интервю ви предлагаме един уникален поглед към невероятното арктическо състезание и възможността да преживеете суровата красота на Юкон през неговите очи.
За участието на Juan-Pablo в MYAU 2018, той не е разчитал на никакви спонсори и е самофинансирал изцяло приключението си. Както сам казва, с типичния за него приповдигнат и хумористичен тон “Един голям кредит ме чака в банката по тоя въпрос!”
Това е първа част на разговора, публикувана на Български. Английската версия можете да намерите HERE
***
MT: Разкажи ни за самото състезание.
JP: То се проведе между 1-ви и 9-ти февруари 2018г в Юкон, по трасето на “Yukon Quest” – известно състезание от 1000 мили (1600км) за кучешки впрягове, започващо в Whitehorse (Юкон) и завършващо във Fairbanks (Аляска).
“Montane Yukon Arctic Ultra” (MYAU) се провежда на същото трасе, но е с дължина 300 мили (500km). На всеки 2 години има и трасе от 430 мили (почти 700км). Състезанието започва в Whitehorse, а финишът е в Dawson. Участниците са полу-автономни и се състезават в три дисциплини – backcountry ski, бягане и fat-bike – като през цялото време теглят със себе си багажа в шейни. По трасето има 7 подкрепителни пункта, на около 50-70km един от друг, така че през повечето време сте автономни. Само един подкрепителен пункт предлага възможност за душ и сън. Останалите осигуряват само едно хранене на участник и евентуално печка за изсушаване на оборудването.
Участниците могат също така да се запишат за маратонско разстояние и трасе от 100 мили (160км).
Това беше 15-то издание на MYAU и според организационния екип, беше най-студеното в историята на цялото състезание.
Първата вечер бяхме 21 участници за разстоянието от 300 мили и си спомням си, че спахме на -52 градуса. На другата сутрин се събудих с измръзвания на пръстите и на двете си ръце …
Участниците в състезанието са насърчавани да си помагат, особено в екстремни и опасни условия. Например, ако намериш друг участник в тежко състояние, може да се наложи да построиш подслон за него, да се увериш, че ще оцелявее през нощта и да натиснеш бутона му за спасяване. Атмосферата е на приятелско отношение и всички наистина помагат.
В случаите, когато трябва да помогнеш на някого, организаторите ще ти „върнат“ времето, което си прекарал в помощ на друг участник. По този начин, ако или когато продължиш състезанието, по същество не си „загубил“ никакво време. Преживяването въобще не се усеща като настървена надпревара между всички.
Има редовни участници, които се връщат на състезанието за осма поредна година. Има и хора, които са участвали на 100 мили, например, и по-късно се връщат като доброволци и така нататък … това е малко като голямо семейство и наистина е невероятно преживяване.
MT: С каква храна зареждаше тялото си по време на състезанието?
JP: Изчислих приема си на храна преди състезанието. За моята височина и тегло, трябваше да консумирам 5000 калории дневно при тамошните условия. На контролните пунктове е предвидено по едно хранене на човек, което е около 1000 калории – огромен бургер, много добра лазаня, паста или подобна храна. Нямаш право на второ хранене, но можеш да го купиш, ако това е възможно на конкретния пункт (населено място, например).
В движение, разчитах на храната, която бях подготвил сам – главно парченца шоколад, сирене, салам и топчета от масло и ядки, съхранявани в пластмасови торбички.
Не бих могъл да използвам барчета, например, защото те ще замръзнат. Изпробвах различни местни барчета преди състезанието и CLIFF-bar се държеше най-добре, но дори той щеше да замръзне под определени температури. В такива условия, не можеш да си позволиш да ядеш много твърда храна, защото ще счупиш зъб и тогава ще имаш истинска беля на главата…
MT: Какви дрехи и екипировка ползваше?
JP: Тъй като бях начинаещ в нещата, свързани с екстремен студ, разчитах много на съвети от Румен от Skisharki. Заедно подбрахме най-доброто за моя случай и изградихме много добра система облекло за състезанието, базирано на продуктите на Fjallraven, Aclima и Hestra. По отношение на обувките и екипировката за бягане, разчитах на Altra и Raidlight. Започнах да тествам цялото оборудване около месец преди състезанието и беше просто невероятно. Дори при най-екстремните условия бих могъл да тичам в първи слой вълна от ACLIMA, междинен слой отново от вълна и дишаща мембрана над него. И се чувствах много лек, добре покрит и защитен. Същата система може да се използва и в другите сезони, особено през есента и пролетта. Удивително е как едно и също облекло се адаптира към толкова широк спектър от условия. Също така, вълната изсъхва много бързо и не се прилепва към кожата, затова е много подходяща и удобна за моите специфични дейности в екстремни студове.
Използвах чифт обувки с мембрана Neo-shell на Polartec. Но тъй като те бяха ниски, а трасето се движеше главно върху или по протежение на река Юкон, използвах и два чифта overboots, за да се предпазя от разтопен лед и дълбок сняг.
Ако условията не са достатъчно студени седмица или две преди състезанието, може да има преливащи части на реката или най-горният слой лед да е разтопен. Тогава или ще се ровиш в дълбока и влажна киша, или може да преминаваш през участъци с вода над коленете, където ледът е достатъчно тънък го пробиеш, докато бягаш.
Ако скиорите и екипите с моторни шейни са преминавали по леда преди теб, можеш лесно да прецениш дали ще пробиеш. Понякога пък, забелязваш места, където ледът променя текстурата и цвета си – става по-тънък и може да го пробиеш. В тези случаи или просто изцепваш напред през мокрото, или обикаляш през по-сух и по-безопасен маршрут.
Бях наистина изненадан от това, как лесно можеш да прецениш температурата, въз основа на различния звук, който стъпките ти издават. Те звучат различно на -25С, -35С и т.н.
По време на състезанието използвах балаклава (шлем), чийто лицев участък се закопчаваше с велкро. В някакъв момент влагата от дишането го накара да замръзне за брадата ми. Беше наистина болезнено и не можех да сваля проклетията от лицето ми. Тогава бягах заедно с испанец и той ми помогна да разреша проблема с чифт ножици.
Преди състезанието получих съвети от друг участник да подрежа брадата си по-къса, за да не замръзва твърде много, но все пак да осигурява малко топлина. Дългата брада натрупва и задържа много скреж на буци. Случи ли се това, остраняването на всичката скреж е трудно и по всяка вероятност осъмваш в спалния си чувал, с буца лед на врата и гърдите, която впоследствие става студена локва…
Преди състезанието направихме малък тест на едно езерце с Jeanne и Stewart Sterling. Беше най-вече замръзнало, но имаше малка площ, където ледът леко се беше разтопил. Сложихме сухи дрехи, кърпа и няколко горещи напитки от едната страна на езерото. След това щяхме да прекосим езерото, да нагазим до колене в студената вода и да се върнем до резервните дрехи.
Температурата беше 1 ° С и в началото беше съвсем поносимо. Но нещата бързо екалираха до смразяващ костите ад. Но няма как, трябваше да го направим. Трябваше да знаем как ще се чувстваме и как да реагираме, ако по време на състезанието ледената вода прелее в обувките ни.
Щом се върнахме обратно до дрехите си, изтрихме краката си със сняг – той изсмуква влагата и стъпалата се изсушават по-бързо по този начин. След това облякохме сухите дрехи и пихме по нещо топло. Макар че това беше само тренировъчно упражнение в много контролирана среда – само на 200 метра от хижата – определено беше отрезвяващо преживяване.
В екстремна ситуация далеч по трасето на състезанието, дори нещо толкова дребно като мокри крака, ще те принуди да спреш, да разпънеш лагера, да влезеш в спален чувал и да направиш всичко необходимо, за да се затоплиш и възстановиш. И нито има как, нито е редно да си го спестяваш в такава ситуация.
MT: А как беше организирано бивакуването по трасето?
JP: Къде и как ще спиш зависи изцяло от теб, но трябва да си на определени контролни пунктове в рамките на cut-off-ите.
Използвах спален чувал за -60 С, направен от Carinthia. Единственото нещо, което не ми харесва в него, беше начинът, по който се затваря ципът. Понякога заяжда и макар да е проблем в студа, погледнато отстрани изглеждаше забавно.
Купих надуваемо шалте на EXPED от местен магазин в Юкон. Доколкото съм чел предварително в ревютата, то е оценено като най-доброто на пазара за този тип дейност и е с температурен рейтинг -18С. Похарчих около 200 USD за него, но това е критична част от оборудването. Както знаеш – дори и с най-добрия спален чувал – ще имаш големи проблеми, ако шалтето не пази ефективно от студа, идващ от земята.
Палатката си също закупих на местна почва. Избрах бързо-разпъваща се двуместна еднослойна палатка. Наистина се разпъваше бързо и лесно – за около 60 секунди…но прибирането и, като че ли отнемаше часове… Палатката осигурява необходимия комфорт за готвене, да се погрижиш за екипировката или пък да обработиш всякакви наранявания, които имаш – например мазоли. Бидейки двуместна, моята палатка ми осигуряваше достатъчно място, за да вкарвам вътре и цялото оборудване от шейната.
Тъй като спалният ми чувал и шалтето бяха висококачествени продукти, избрах да не купувам палатка от експедиционен клас. Купих просто много евтина палатка, която осигуряваше всичката необходима защита набивачната ми система. Тъй като беше еднослойна обаче, по вътрешната и страна винаги се натрупваше скреж. Затова носех четка с мен и я почиствах всеки път, преди да я прибера.
Първият контролен пункт в състезанието е на 42 километра, а след това се тръгва по реката и се ходи по замръзналата и повърхност още 20 километра, преди да се достигне гора през едно малко поле. Там е малко по-топло. Може би само 2 или 3 градуса над -50, но ще го усетиш, повярвай ми!
В този момент направих грешката да ускоря, за да стигна до гората. Така започнах да се изпотявам и прегрявам, а когато бях на 2 или 3 километра от гората, вече замръзвах в собствената си пот. Тогава разпънах палатката си и тъй като бях заедно с един испанец, на име Кике, го поканих вътре, за да не губи време да разпъва и той. Освен това, щяхме да се затоплим по-бързо по този начин.
Останахме в палатката за около час, пихме чай и се затоплихме. В този момент бяхме на около 20-25 километра от следващия пункт, където можехме да се храним и да изсушим дрехите си. Имахме термометър с нас, който показваше -51 ° С. Това беше невероятно. Двамата заедно трябваше да се борим с ципа на палатката, за да го затворим, а пущината замръзваше! Накрая успяхме, но в процеса на затваряне го счупихме.
През следващия час не бях в състояние да се затопля. Движех се и размахвах ръце, за да изпратя топла кръв към крайниците, но този метод не работеше. В този момент осъзнах, че ще получа измръзвания. Казах на Кике да продължи без мен и че ще прекарам нощта тук. След като той си тръгна, се съсредоточих върху това да се затопля. Когато свалих ръкавиците си, за да проверя пръстите, разбрах, че вече е твърде късно – имаха тежки измръзвания – и реших да се откажа от състезанието. Беше твърде рисковано за мен. Юкон винаги ще бъде тук, но аз имам и други големи проекти. Не исках да рискувам всичко, което планирах за следващите няколко години и реших да натисна бутона, и да повикам спасителен екип.
Не натиснах SOS-бутона веднага, тъй като беше безсмислено.
Всяка шейна е оборудвана с GPS устройство с 2 бутона. Един от тях изпраща съобщението, че сте ОК – например, ако трябва бивакувате, го натискате, за да знаят организаторите, че сте добре. Другият е SOS бутонът. Ако го натиснете, след определено време идва спасителен екип. Спасителите обаче не работят през нощта, защото при -50 двигателите просто не стартират. В температури като тези пластмасата и металът просто се чупят и моторните шейни не работят, а това е прекалено опасно за тях. Трябваше да чакам до сутринта, за да ме спасят.
В този момент вече се затруднявах и с прости неща като откопчаване и закопчаване на ципове по дрехите. Беше около 4 часа сутринта, когато влязох в спалния чувал и реших да се затопля и да поспя малко. Окончателното решение дали да продължа, оставих за сутринта. Когато се събудих, пръстите ми бяха в много лошо състояние – вече бяха почернели и имаха оттенъци на лилаво – затова реших да се оттегля от състезанието. Имах късмет, защото когато натиснах SOS-а, видях човек с моторна шейна, който се приближаваше към мен и не трябваше да чакам.
Когато ме взимаха, спасителите попитаха как съм. Опитвах да бъда забавен: „А, добре съм, просто малко ме тресе хипотермията и имам разни дребни измръзвания…“
– Не можеш да продължиш, човече! Но не се притеснявай, ти си номер 16. – отговориха те.
– Номер 16…от какво? – попитах аз и те казаха:
– Има 15 души, които вече са се отказали. Ти си 16-ти, не си първият.“
Това беше след само 25 до 30 часа от началото на състезанието. Едва след една нощ … представи си!
Закараха ме до Whithorse, където отидох в болница и ми прегледаха пръстите. Лекарите ми казаха, че ще трябва да изчакаме около три седмици, преди да знаем дали ще направя пълно възстановяване, но ме успокоиха, че състоянието ми изглеждаше добре и вероятно няма да загубя никой от пръстите си.
Вече мина месец, а аз все още не съм възвърнал чувствителността на върховете на пръстите ми. Също така имам два нокътя, които предстои да паднат, но изглежда, че се възстановявам в по-голямата си част.
Има хора, които казват, че след като падне под -20, вече е все тая – студа е еднакъв, независимо колко по-надолу пада температурата. Но повярвайте ми, това изобщо не е вярно. Да кажем, че има незначителна разлика между -25 и -35, но по-надолу, вярвайте ми, разликата е експоненциална! Особено след като падне под -45С. Металът и пластмасата започват да се разпадат от студа при такива температури и местните жители въобще спират да излизат навън или да работят. При такива условия болниците в района често са претъпкани с жертви на измръзване и ампутациите са нещо обичайно и нормално едва ли не. Дори на подразделенията на местните специални сили са заповядали да не провеждат учения при условия под -25, тъй като е безсмислено и само вреди на телата им.
Един участник от Дания, с голям опит в Гренландия, ми каза, че ще ми отнеме около 5 години, за да се възстановя напълно от измръзванията, така че пръстите ми вече да не са предразположени към повишена уязвимост от студа.
Иска ми се да се бях погрижил по-добре за ръцете си, но няма да позволя това да ме спира и отново ще правя нещата, които обичам. Ще трябва да се приспособя към състоянието си отсега нататък – да нося повече уормъри за ръце, да се грижа по-добре за пръстите ми и т. н., но ще намеря начин.
Мина месец, откакто измръзнах и кожата ми вече се е възстановила от лилавото и черното състояние, но все още не съм възвърнал чувствителността на пръстите си. Още болят, дори когато използвам клавиатурата.
Намирах го забавно в началото, обаче. Веднъж, на рецепцията в хотела, попитах човек от персонала: „Бихте ли бръкнали с ръцете си в джоба ми, за да извадите портфейла ми, защото аз просто не мога да го направя сам“. Това беше адски смях. Не можех да държа нищо с ръце.
Забавно е, но ако се случи в трудна ситуация, би могло да бъде животозастрашаващо. Отне ми само половин час, за да се влоша до измръзване от втора степен на върха на пръстите ми. И това си имаше подлежаща причина – просто не се грижех добре за себе си – нито хидратирах, нито ядях правилно. И когато спрях в палатката, не използвах никакви уормъри за ръце. Не знам защо тогава не се сетих за това. Може би бях под голям стрес и много уморен.
Всъщност, лекарят в болницата (бивш военен) ме ебаваше доста, макар и добронамерено: „О, наистина си много умен да дойдеш тук и да бягаш в състезание, в най-студените условия, на едно от най-студените места в света. Дори специалните сили не работят под -25, а ти се записваш на състезание на -50, моля ти се!“
Но това беше наистина невероятно преживяване и бих искал да го повторя!
През следващите 2 или 3 години ще бъда зает с моя Пан-Американски проект, но след това със сигурност ще се върна в Юкон и ще опитам отново. Не само заради състезанието, а защото вече съм наистина влюбен в това място. Имам едно такова чувство, че животът ми се дели на „преди Юкон“ и „след Юкон“.
Не мога да намеря точните думи, за да го опиша, но наистина е като друго измерение …просто отвъд тази планета…там се чувстваш напълно сам. Не видях северното сияние, за съжаление, но понякога можех да се движа през нощта без челник, разчитайки само на луната и звездите. В тези условия е необходима известна адаптация, но след около 10 минути очите започват да забелязват дори най-малките детайли в околността…дори по-добре, отколкото с пуснат челник! Заобикалят те планините, звукът на стъпките ти отеква в снега като ехо през нощта и…това е всичко. Абсолютни тишина и спокойствие…
MT: Какво беше най-голямото разстояние, изминато по време на състезанието?
JP: Един участник, живеещ в Сингапур (но по рождение от Южна Африка), който е участвал в състезанието преди няколко години, е достигнал до миля-272 (Pelly Farm). В този момент, поради много сериозното състояние на друг бегач, организаторите решиха да прекратят състезанието. Те разговаряха с участника от Южна Африка, който беше начело (и единствен участник все още в състезанието) и се договориаха да сложат край на състезанието там, поради условията. Южноафриканецът беше единственият завършил, така да се каже.
По време на състезанието имаше два отделни случая, когато участниците бяха принудени да спрат за шест до седем часа поради изключително студени условия.
Ако се потиш, потта ще се превърне в лед върху кожата ти за секунди и въпреки че си добре защитен от качествен дрехи, няма как да се спасиш от сковаващия костите студ отвътре. Това е…просто невероятно.
Преживяването наистина е повече психическо. Не е нужно толкова голяма физическа подготовка, колкото е необходимо да си добре запознат с всичко, свързано с оцеляването в екстремен студ. Вземи за пример батериите. Често трябва да сменяш батериите на челника, на GPS-а…в някакъв момент имах около 50 батерии близо до тялото си в различни джобове, за да ги топля. И когато вземах резервни дрехи от dry-bag-овете, те бяха просто смразяващи. Но студените дрехи са къде-къде по-добре отколкото потните, така че…правиш каквото трябва.
Юкон почти може да те накара да загубиш разсъдъдка си. Трябва да си абсолютно фокусирани върху всичко, което правиш, през цялото време. Трябва да имате голяма самодисциплина – да ядеш на всеки 45 минути, да пиеш на всеки час…и това е най-трудното, защото умората лесно те прави мързелив и небрежен.
MT: Как гледаш на състезанието в момента, след такова преживяване?
JP: Мисля, че бях твърде упорит. Не исках да се откажа, дори в лошо състояние. Моменти като този винаги са много трудни, защото цялото ти същество желае да продължи. Но сега, когато имам това студено изживяване в ума си, мисля, че беше глупаво да позволя да се случи.
Прекарах известно време там с един датчанин, с над десет-годишен в Гренландия по експедиции. Той сподели много трикове с мен, но – за съжаление – след състезанието (смее се). Например, каза ми, че е по-добре да не се къпеш около седмица преди състезанието, така че тънкият слой телесна мазнина, образувана върху кожата, да действа като изолационен слой срещу студа. И не се шегуваше! Баща му го потвърди – бяха прекарали цяла седмица в хотелска стая заедно. Но дори и той не завърши състезанието. Не успя да се вмести в един от cut-off-ите. В ситуацията, в която е бил, трябвало да избере между бързината – да стигне пункта и да влезе в контролата, поемайки известни рискове – или да бивакува, да яде нещо топло, да направи огън, да поспи, да преоцени ситуацията и след това да продължи. Избрал е втория вариант и пристигнал в пункта един или два часа по-късно, отколкото трябва. Но той беше в перфектно състояние, така че е направил правилния избор за оцеляване. Беше изминал почти 150 мили по трасето, към този момент.
Не съжалявам за състезанието изобщо. За мен то е много повече ценно преживяване, отколкото надпревара. Не е като някое от ония състезания в Алпите, където си казваш „Това е просто поредното състезание по бягане“. MYAU е много повече от това – то е всеобхватно и своеобразно „упражнение“ по оцеляване. И се надявам, че ще мога да го повторя!
***
От интервюиращия:
С часове след този разговор не можах да спра да мисля за Юкон и неговите неповторими пейзажи, хора и предизвикателства. Juan-Pablo определено запали в мен голямата и „нездравословна“ искрица за канадски приключения. Нямам търпение отново да слушам за приключенията му скоро!
Очаквайте скоро втора част, в която ще се фокусираме върху спецификата на екипировката за екстремни студове.
Вместо „довиждане“ ви предлагаме да разгледате уникалната галерия на MYAU 2018 HERE, a eто и документален филм за Yukon Arctic Ultra:
Текст: Бранислав Бранков
Снимков материал: Juan-Pablo, Giuseppe Ungaro, MONTANE Yukon Arctic Ultra
English 
Bulgarian