Патагония: Алените стени на Fitzroy

В Патагония има 3 аксиоми и те гласят следното…
1. Ще преживеете поне една сериозна буря
2. Поне веднъж ще вкусите от ураганните ветрове
3. Ченето ви ще се влачи по земята през голяма част от времето…

…колата спря на прашния чакълест път до пристанището Bahia Tunel и ние четиримата – Борян, Мартин, Мартина и yours truly – се изсипахме навън и нарамихме раниците, а шофьора отпраши обратно за El Chalten.

Спътниците ми бяха много стабилна банда планинари.
Марто и Марти са дългогодишни приятели и са споделяли не една щуротия из планините заедно, а самата Мартина просто пращи от енергия и желание.

Борян пък е карго пилот с невероятно желание когато не лети…да лети до всевъзможни красиви места и да черпи с пълни шепи от тези преживявания.

Общото между трима им беше, че ми се довериха за пътешествието си в Патагония, а аз никак не обичам да разочаровам хората си точно там.

И тримата движеха с прилично добро темпо и затова оригиналния план „по програма“ често претърпяваше коренни промени в движение. Пренареждахме всички предвидени преходи и нощувки, за да се проврем в най-правилните моменти между бурите и да видим изгревите и залезите на точните места. С тези трима души спокойно можех да си позволя преследване на „програма максимум“.

Така се озовахме на пристанището, на брега на 80-километровото езеро Lago Viedma. Обикновено това е финишът на трекинг, обикалящ масива на Cerro Huemul. За пръв път обаче, откакто идвам в Патагония, го правехме „в обратна посока“, мотивирани от прищевките на местната своенравна метеорология.

Преходът започва покрай бреговете на езерото, но тук не можете да усетите пълните мащаби на това „гьолче“, тъй като пътеката е ниска и все още не позволява панорамен изглед.

Съвсем скоро се сблъсквате и с първото по-сериозно препятствие – налага се да се прехвърлите заедно с багажа си през 30-метрова ледено студена река с буйни води. Тази маневра, за щастие, е отигравана вече четвърта година, а и преди да тръгнем отделихме няколко часа за „сухи тренировки“.

За двайсетина минути се справихме с реката и поехме нататък по пътеката, която постепенно набираше височина и далечните снежни върхове полека-лека подаваха срамежливите си глави над хоризонта.

Съвсем скоро пътеката отново спуска до нивото на бреговете и вече виждате по- добре зъберите оттатък езерото, както и плаващите айсберги с всякави чудати форми и размери, но отново е трудно да обхванете целия мащаб на картината…

С триото машини отново изпълнихме петилетката за 3 години – беше едва обяд и дори след задължителната почивка „за плаж“ и сесия босо ходене, ни оставаха твърде много светли часове.

Решихме да продължим към Paso Huemul – превал, намиращ се на 1200м денивелация по- високо и съставляващ най- стръмното и тежко изкачване за трека.

По слоновете нагоре се налага да преборите няколко кратки и лесни скални пасажи, какта и добра доза от местната разновидност на клека, но стигнете ли поляните точно под превала, разбирате много добре за какво е била всичката тази борба!

Пред очите ви се разстила цялото Lago Viedma, запълващо пейзажа чак до хоризонта. Ето тук вече виждате истинския мащаб на този сладководен басейн, който има нрава на цял океан и води началото си от безкрайните ледове на Южната патагонска ледена шапка.

Както си говорим за ледовете обаче…
Това е втората изненада, която ви очаква на самия Paso Huemul. Освен 60-километровия вятър, разбира се.

Щом можете да погледнете на запад от превала, на десетки километри, кръгозорът ви може да се спре единствено на безкрайни ледници и огромни снежни върхове. Както си стоите на каменистата почва, вие се чувствате, сякаш на границата между два коренно различни свята.
По-късно, Борян сподели, че за него това е най-впечатляващата гледка, която е виждал някога, а преживяването е било сред най-интензивните!

Слезнахме на югозапад от превала, подпирани здраво от насрещния вятър, който разчистваше облаците. Съвсем скоро слънцето се скри зад хоризонта, а ние продължихме да крачим в тишината на сумрака.
Целта ни бе да стигнем Rifugio del Paso del Viento – малък заслон с поточе и езеро, където традиционно се разпъват палатките.

В 22:00 вече се бяхме настанили блажено в хотел „Милиарди звезди“…

Тъй като изпълнихме два дни за един, въобще не бързахме със ставането на следващия ден. Закусихме съвсем лежерно, поразтъпкахме се около заслона и чак тогава прибрахме палатката и тръгнахме.
Оригиналният план беше да изкачим Paso del Viento – „Превала на вятъра“ и да се спуснем към Laguna Toro. Знаейки колко е бърза групата, обаче, реших да ги водя на едно специално бонус място.

Laguna de los Esquies е кристално чисто езерце, разположено тутак си над ледовете на Южната патагонска ледена шапка.

Спускането до там отнема около 1:30-2ч от подножието на Paso del Viento, като се преминава по едва-едва видима пътека през големи морени, но като подарък, получавате насладата и от кристалните води на Laguna Ferrari и едно безименно езеро по пътя.
Най-голямата награда, обаче, остава близката, почти интимна панорама към могъщите ледници и 1600-метровите стени на непристъпните и неизкачвани върхове от Cordon Mariano Moreno, отстоящи на около 14-15км от езерцето.

Това е място, където наистина се чувствате накрая на света. На практика, по-далеч от цивилизацията не бихте могли да бъдете, освен ако не сте на самия ледник. Тук няма връзка със света по никакъв начин, освен ако не носите сателитен телефон, а на запад, оттатък планинските вериги се намира едно единствено нещо – Тихия океан, с неговата необятна и безмерна водна шир. Тук се чувствате не само смаяни от красотата на природата, но и съвсем реално изолирани от целия свят…

След като се наснимахме и успяхме, някак, да си вдигнем ченетата от земята, се насочихме обратно по маршрута, за да изкачим Paso del Viento.
За последните 4 години, вече 10на пъти ми се налага да минавам през този превал, и в едва няколко случая, времето там е тихо. Името му – гарантирам ви с личния си полет – не е никак случайно!
За щастие, с машините имахме късмета на приятен ветрец и хладно време, които ни съпроводиха по целия път на слизане оттатък превала, през ледника Tunel Inferior.

Преминаването ни по тролей над реката Rio Tunel отново беше бързо и точно, и съвсем скоро разпънахме палатката на Campamento Laguna Toro.

Следващияt ден трябваше да е последен от трекинга, с едва 16 километра и около 700м денивелация до Ел Чалтен по лесни пътеки. Има-няма 4-5 часа ходене. Хич не ни се прибираше в цивилизацията, обаче.
Затова, за пореден път, сътворихме план за още по-диво приключение, и по средата на пътеката се отклонихме на запад, по билото на един от по-достъпните върхове, за да можем да останем още един ден по високото.
През целия ден ни съпровождаше дъжд, който едва сега започна да отминава, но пък силния вятър не спираше.
Избрахме стратегическо място за бивак, което щеше да ни позволи добра гледка на залез и разполагахме със снежна пряспа за топене на вода наблизо.
Дъжда обаче, беше превърнал чакълестата почва в не особено послушен калищак, в който колчетата за палатката не работеха изобщо. Наложи се да импровизираме с поредната добре отработена схема и разшетахме целия склон, за да намерим достатъчно големи камъни, с които да „закотвим“ палатката в земята.

За пореден път се радвах, че Skisharki ни бяха осигурили много висок клас триместна тунелна палатка от Fjallraven, предназначена за екстремни условия. Без грам модификация успяхме да я укрепим така, че да устои на поривите над 60км/ч през нощта!
Може би забелязахте, че палатката е ТРИМЕСТНА…как тогава спим комфортно 4ма вътре?
Решението е просто и не включва дори грам бутане и ръгане с лакти.
Тази палатка е предназначена за експедиции в полярен терен и разполага с ОГРОМНО предверие.
И докато машинките спяха в отделението за трима, то в предверието се разполагах удобно аз в бивак сак и помещавахме добре подредената ни екипировка. Дори оставаше място И за удобно готвене, когато и четиримата сме вътре.
Сега, държа да отбележа, че за да си спестим „заблатяването“ заради влажната почва, и да осигурим комфортен и сух сън на моя милост, наредих пода на цялото предверие с „плочки“.
В крайна сметка – закъде сме без теракот? Вижте видеото!

Остатъка от деня прекарахме основно в четене, сън, говорене на простотии…и готвене!
Гурметчиите сред нас не пропуснахме да сварим и два литра чай, но понеже не носехме пакетчета в себе си, набрахме известно количество червени боровинки и просто ги метнахме във водата, да се посварят и запарят.

Три машини в спалното помещение. Да, точно така! Трима са. Връзопа по средата е Мартина. И да, знаем, че чувала изглежда празен. 😀

И един брой водач, „изгонен“ да спи в предверието… 😀

Сънят ни през нощта не беше сред най-спокойните или здравите, заради силния вятър, но все пак се възползвахме максимално от почивакта, защото трябваше да станем много преди изгрева. Очакваше ни изкачване на връх Loma del Pliege Tumbado, за да посрещнем слънцето там. Прогнозирахме, че за около 2 часа ще стигнем връха, и когато станахме не се мотахме изобщо, а скоростно опаковахме багажа, прибрахме палатката, пуснахме челниците и закрачихме нагоре по склона.
Вятъра на нашата височина беше поутихнал значително и започвахме да мислим, че сутринта ще е спокойна и приятна.
Ходехме бързо по все така каменистите стръмни склонове. Ясна пътека в тази част на планината липсва, но от нея няма и особена нужда. Движението става все към билото на върха и после по него. Ориентирането е значително улеснено от терена.

Когато стигнахме билото обаче, бяхме посрещнати от поредния ураган. На поривите, вятъра, със сигурност, беше над 80-90 км/ч.
Започнахме допре познатата игра на криеница. Използвахме всеки по-голям камък, за да се прислоним, и притичвахме до следващото укритие, в моментите, когато утихваше, макар и малко.

Марто и Борян се справяха добре, но за Мартина беше наистина трудно. Тя е не е много висока и тежи – както се казва – „триесе кила с камъни в джебовете“ – и преносно, че и буквално почти…
С тежката раница, не успяваше да противостои на вятъра и едвам ходеше, а понякога и падаше.

Застанах до нея, откъм вятъра, хванах я под ръка и започнахме да ходим напред приведени и колкото можехме по-бързо. Около 500м нататък, маршрута преминаваше към подветрената страна на върха и там щяхме да сме ок. Тези 500м по откритото било ни отнеха почти половин час и през цялото време едвам дишахме от силния вятър, но успявахме да се придвижим без да падаме.
Ей в тоя момент се радвах за дебелите бутове, дето им викам „крака“ и за тежкия дирник, дето вятъра не го мести особено лесно.
Дет’ се вика – един път да има файда, дето съм такава свиня българска! 😀
Щом стигнахме завета, изчакахме момчетата да ни настигнат и поехме отново към върха. Направихме няколко опита да подходим към билото, но вятъра беше все така силен и, в крайна сметка, се отказахме, точно на 20 метра под върха, и останахме от подветрената страна.

Не ни интересуваше толкова да застанем отгоре, колкото спектакъла, който предстоеше да започне.
От Loma del Pliege Tumbado се разкрива панорама към цялата долина на Cerro Torre, а точно вдясно от него се виждат и гладките, отвесни южни стени на масива Fitzroy.

Съвсем скоро след пристигането ни, слънцето започна да се подава над хоризонта и запали до ярко червено всичките непристъпни скални игли. Гранитът сякаш грееше, а вятъра, чиито пориви бучаха като излитащ самолет над билата, просто допълваше невероятната атмосфера на тази картина. Финалните метри от стените и ръба на Fitzroy бяха поръсени със сняг от последната буря и това караше върха да грее в още по-алено червено…сякаш гореше!

Иска ми се моменти като този да продължават вечно, но за съжаление това никога не е така. Съвсем скоро, издигащото се слънце тотално промени настроението на творбата си и върховете придобиха златни тонове, а сенките на облаците започнаха своя преливащ танц по стените им.  Усещането за мащаб на пейзажа и съзнаването на собствената незначителност – чувства, които панорама като тази предизвиква – са наистина смиряващо преживяване. Никак ни се тръгваше от тук и останахме съвсем до края на спектакъла.

Съвсем скоро, дори мистериозния Cerro Torre показа от облаците своята над 1600-метрова източна стена, и успяхме да го уловим за спомен в златната му премяна с дългото стъкло на Olympus-a.

Щом слънцето върна на гранита неговия сиво-кафеникав цвят, стана време и ние да слезем от планината. Естествено, избрахме един от по-скришните маршрути, които не се посещават от почти никакви туристи. Бродехме надолу през гъстите гори от ленга, радвахме се на наситения им зелен цвят, а единствени спътници ни бяха свободно-пасящите стада крави, които в тази част на планината много рядко виждат хора и бягаха от нас доста уплашени.

Провирайки се през деренца и едва-едва видими пътеки, ние достигнахме и последното препятствие – Rio Fitzroy – реката, водеща началото си от голямото ледниково езеро Laguna Torre.
Преминаването през реката се осъществява по поредния фиксиран въжен тролей, опънат от местната паркова служба.
Тъй като вече няколко пъти бяхме изпълнявали това „упражнение“ в реални условия по трекинга, тук имахме достатъчно време и да се насладим на невероятния пейзаж, на чиито фон се развиваше действието – източните стени на Cordon Adela и Cerro Torre, допълнени от черните скали по южните склонове на Techado Negro.

Между другото, забелязахте ли, че Борян е със сандали?
Нашия юнак, заради досаден проблем с ноктите, които другите му обувки причиняваха от ден две, беше принуден да довърши цялото пътуване по сандали. Включително техничния терен съвсем накрай света…

Това бе поредната причина да се гордеем, че сме българи – в крайна сметка, народ, който прави четиридневен преход, на майце си, в Патагония и минава тролей под Cerro Torre по сандали – не може да бъде унищожен!
.
.
.
Искате ли и вие да станете част от приключението Патагония?
<< Вижте тази страница >>