Да ти падне ченето от зимна красота
Събудих се и избърсах запотения прозорец. Утрото контрастираше драстично, на фона на бурята от предния ден, докато катерехме от Демяница. Небето бе ясно и синьо, а от изток порозовяваше. Насреща виждахме като на длан масива на Каменица, който, въпреки че бе едва късен ноември, вече спеше под дебела пряспа сняг. Идиличната картина носеше, както невероятна красота, така и безмерно спокойствие, а тишината беше всеобхватна!
Дамян вече беше излезнал навън, за да оправдае с няколко кадъра трите кила DSLR техника и статив, които мъкнеше, а аз се захванах да подготвя екипировката за предстоящия ден.
Въпреки тоталната липса на кафе, дори дамите се бяха излюпили и съвсем скоро, четиримата сновяхме напред-назад из заслона, тъпчейки оттук-оттам по нещо в раниците.
Около 8:30 вече тръгвахме обратно към Мозговишка порта, а отвън ни посрещна картина, сякаш от приказките. Ниски облаци се опитваха да покрият масивите на юг, докато слънцето се издигаше над тях. Около заслона пък, тънка, едва видима мъглица се стелеше ниско над земята и допълваше финалния щрих към пейзаж, който и без това бе свалил ченетата ни до земята. Ей затова обичаме Пирин толкова много!
След час вече бяхме подминали портата и крачехме в посока Чаирски езера, а облаците се сгъстяваха. И съвсем очаквано, при всичкото това нагряване на снега от слънцето и резултиращото от него изпарение.
Едва слезнахме при езерата и небето вече беше плътно обвито в сивота. Запровирохме се надолу през клековете, търсейки лятната пътека към заслон Спано Поле. Снего във височина може и да беше дебел, на места дори опасен, но тук стигаше само, колкото да покрие камъните и да затрудни придвижването ни. След 2 часа, с още малко клекинг на почивки, вече бяхме под снежната линия и се върнахме един сезон назад, в златните цветове на есента.
Само един поглед, обаче, на север към Башлийски циркус стигаше, за да се върнем отново в зимата.
На този страхотен фон, с енергична крачка стигнахме заслон Спано Поле в ранния следобед. Това обаче бе само междинна спирка за нас. След бързи боб-чорба и бира, нарамихме раниците, насочихме се нагоре през Спано поле и съвсем скоро пак навлязохме във владенията на снеговете.
Набирахме височина, а сивотата над нас постепенно се разкъса. Разкри се страхотна гледка към циркуса между Спанополски чукар и Дончови караули, а на юг и на запад, небето постепенно се обагри в огнени тонове.
Муратов връх също не остана по-назад и се изкипри в злато и той.
Докато наближавахме Бъндеришка порта, златните тонове постепенно отстъпиха владението си на синьото, облаците се разкъсаха още мъничко, и планината придоби онзи безумно тих спокоен оттенък, който се случва през зимата, когато слънцето се спусне под хоризонта.
Харесахме прилично равно място малко под портата и четиримата заедно започнахме да утъпкваме снега. За петнайсетина минути компресирахме достатъчно широка платформа, така че хем да стигне за двете палатки, хем да държат колчетата в снега, и се заехме с разпъването. Дамян и Йоанна получиха „царския палат“ – Abisko Dome 2 – която ползвахме в Перу през септември, а ние с мадам се настанихме в новата ни щурмова палатка, за която това беше първи тест в зимни условия. Щом падна мрака, вече бяхме готови и с вечерята и няколко литра вряла вода, стопени на верния експедиционен котлон. Хапнахме, порадвахме се на звездите и се мушнахме в чувалите на топло, с мисли за изкачването на Муратов връх, което планирахме за утрото…
05:00. Будим се и поглеждаме през входа на палатката. Утрото, по традиция за този преход, няма грам общо с предното. Сиви и плътни облаци са сковали цялата планина точно над нашата височина. Муратов връх не се вижда изобщо, а полъха на вятъра е нищожен. Всяка надежда за приятно изкачване си отива и ние решаваме да пропуснем върха този път. Остатъка от тъмнината до изгрева прекарахме в топене на вода и подготовка на екипировката за тръгване. Около 8:30 сме вече напът към Муратово езеро.
Планът ни беше да се изкачим през Бъндеришки циркус до Тодорина порта и от там през Тодорини очи и Василашки езера да стигнем х. Демяница отново.
Времето беше сравнително приятно около езерата. Дори имаше отлична пъртина чак до Тодорина порта. Ние, обаче, стигнахме там твърде късно. Вече беше обяд. Краткия слънчев прозорец бе отстъпил мястото си на плътна мъгла с видимост под 60м, а снегът по склоновете към Василашки езера – като следствие от повишаването на температурите – се бе превърнал в тежка и пропита с влага маса, чиято връзка с подлежащия тревист склон е твърде слаба. Проверих склона на няколко места, но навсякъде имаше опасност тръгнем ли, да повлечем сами лавина. Нямаше смисъл да продължаваме. План „Б“ влезе в действие – кръгом и пак напред – към х. Вихрен.
На Бъндеришки езера, се запознахме с едни готини хорица, които се съгласиха да ни свалят с колата си до разклона за х. Демяница и така щяха да ни спестят километри трамбоване по асфалта. Слезнахме на х. Вихрен, уважихме тамошната чудна супа и не след дълго бяхме при колата.
Получиха се много приятни три дни в Пирин, по време на които изживяхме пълната палитра на планинската динамична метеорология. Освен това, имахме шанса да видим как започва развитието на снежната покривка за сезона и успяхме да регистрираме първите паднали лавинки.
Насладихме се на невероятни и запомнящи се картини, но и научихме много важни уроци за снега в планината, които ще ни помагат през цялата идна зима!
Автор: Бранислав Бранков
Планински водач със силен афинитет към студени, далечни и трудни маршрути. Брани има над 10г опит в родните планини, четири сезона и две експедиции в Патагония, редица изкачвания в Алпите и перуанските Анди. Той също така е част от екипа, работещ по проекта Pirin: Mountaineering и основател на Big Ice Expeditions – проект, целящ изкачвания и траверси по най-техничните и недостъпни ледени полета на планетата. През Октомври 2018г екипът на Big Ice стават първите и единствени българи, успешно прекосили автономно най-големите ледени шапки на Исландия.
Брани също така е фотограф и тандемен инструктор по Skydiving.
English 
Bulgarian