Jeff Lowe е един от най-иконичните технични алпинисти на последните 50-години. Считан е за бащата на модерното ледено катерене и на микстовото катерене, каквото го познаваме днес. Пионер е на многобройни решения в екипировката и автор на безброй премиерни маршрути по света.
Сред най-забележителните му изкачвания са неговия опит по северния ръб на Latok I – заедно с Jim Doninni, Michael Kennedy и George Lowe достигат височина, която до ден днешен, все още не е премината от най-добрите свръзки, опитващи маршрута – а също така соловото му премиерно преминаване по южната стена на Ама Даблам през 1979г, както и невероятният маршрут Metanoia по северната стена на Айгер, прокаран за девет дни, в стил Rope-solo през 1991г и повторен за пръв път едва през 2016 г.
Карта на повечето му изкачвания можете да намерите ТУК
От 2000г насам, Jeff Lowe се бори с най-голямото предизвикателство в живота си – непозната на лекарите терминална невродегенеративна болест.
Дори само факта, че вече почти 20г с болестта, Джеф не спира да демострира какво наистина означава да си корав, му носи огромен респект в нашите очи!
Споделяме с вас интервю с него, публикувано от Rock and Ice Magazine, в което Джеф говори за уроците на един труден живот.
Това, което правих чрез катеренето си през всичките тези години, е да се упражнявам как наистина да бъда тук и сега. Възпротивиш ли се на това да живееш в настоящето, нито можеш да мислиш, нито си кретивен, нито можеш да решаваш каквито и да било проблеми. Просто няма да направиш най-добрия избор. Тази практика ме подготви за текущото ми състояние – непозната на медицината неврологично-денеративна болест. Всеки ден, аз все още живея тук и сега, все още се опитвам да намеря обяснение и решение за нещата. Правя най-доброто, на което съм способен, с най-добрите средства, с които разполагам, там, където се намирам в момента. Ако сте способни наистина да присъствате в сегашния момент от живота си, можете да се справите с всичко, което той ви поднася.
Вонаги ви е необходима добра основа. На Latok I, имах късмета да съм с трима партньори, с които споделяхме визията си за катеренето и бяхме отдадени един на друг. Когато там пак ме споходи треска Денги на 7000m, те се отказаха от върха, за да ме съпроводят безопасно в слизането от върха. Според мен, това зададе стандарт – който невинаги се спазва – да се грижиш за партньорите си и да не позволяваш върхът да се превърне в самоцел, която измества всичко.
Винаги съм бил внимателен катерач. Това не се промени с появата на дъщеря ми Соня. Винаги съм мислел, че ако умра в планините, това ще посрами всичките ми изкачвания. Дори обективните опасности не са оправдание.
Избирайки да ходиш под сераци или да катериш ронлива скала, вината си е изцяло твоя, ако умреш. Понякога съм приемал сериозни обективни опасности, но само след като внимателно съм наблюдавал планината и съм прониквал в опасния терен – заедно с ритъма на планината – в най-добрия момент. Няма изкачване, което да си струва дори връхчето на кутрето ми.
Предизвикателствата на приключенията, скалното катерене и алпинизма ме подготвиха добре за справянето с невроденеративното заболяване, което преживявам в момента. Преживял съм над 50-години, в които ръцете ми са били остъргвани от цепнатините, а цялото ми тяло е боляло от дългите дни извличане на багаж по големи стени. Тесни палатки, бивак сакове, снежни пещери, шибани от урагани, измръзнали пръсти на ръцете и краката, мигрени и височинна болест…да не знаеш какво теочаква…Не е необходимо нещата да са забавни, за да са забавни.
Научих, че най-добрите проекти растат органични, със свои собствени темпове и как всички партньорства са ужасно важни. Винаги съм имал невероятно много идеи и мечти – повече, отколкото въобще някога бих могъл да следвам или изпълня. Огромна част от мечтите и визиите ми останаха в сърце и въображението ми. Не беше лесно да ги споделям. Най-сетне се научих, че трябва да общувам (я опитайте да го правите, без да можете да говорите). Кони (партньорката му) наистина ме научи да я включвам в решенията, да получавам нейната гледна точка. Късметлия съм, че я имам до мен в това последно предизвикателство.
Овладях до съвършенство мизерията, така че бях добре подготвен за последните две десетилетия загуба на баланс, координация и усет на допир, деформиращи се ръце и увредени стъпала…постепенна загуба на сила и спазми в цялото тяло, по-болезнени от всичко, което съм преживявал. Стомашно-чревен тракт, който отказва да работи…борба с часове да се прочистят дробовете ми от флегмата и течности, докато ме отслабват атрофиращи мускули на доафрагмата. Агонията на опитите за комуникация с парализирани гласни струни…Неспособност да дам повече от прегръдка и целувка на внучката ми. Както казах – не е нужно да е забавно, за да е забавно.
[Когато катерех Metanoia] на северната стена на Айгер срещнах истинското ми аз, на най-дълбокото ниво…Открих, че това кой съм аз е достатъчно; че мога да се върна към живота си, да давам най-доброто от себе си и, че всичко ще е ОК. Открих, че мога да бъда по-добър баща, отколкото в миналото и да съм до Соня, докато израства. Открих, че любовта ми към нея е по-важна от моите грешки. Вигяж път напред чрез тогавашното падение, точно както виждам път чрез ежедневните предизвикателства сега.
Във всички тези мометни научих, че смисъскът на целия ни живот е в това да се учиш.
Източник: Rockandice.com
Снимки: Tom Frost, Jeffloweclimber.com
Bulgarian 
English