Snowboard Project 8000

След успеха си с първото българско сноуборд спускане по северната стена навръх Ленин през 2017г, Владимир Павлов се насочва към по-големи висини с неговия нов и дързък проект, включващ безкислородно изкачване на връх Шиша Пангма. Това обаче е едва малка част от замисъла му. Същността на проекта му е именно сноуборд спускане от осемхилядник. Със сигурност пионерско по родните ширини, но и премиерно в световен мащаб.
Заедно поговорихме за подготовката, опасностите, обективните рисковете и какво костват мечтите.
За нас за пореден път беше зареждащо да поговорим с истински човек от Планината.
Надяваме се и вие да се надъхате!

***

MountainTalk: Кои са за теб по-значимите спускания от върхове, които си направил като подготвителни, преди да обмислиш проекта за Шиша Пангма?

Владимир Павлов: Най-значимия ми връх до сега със сигурност е Ленин (7134м) в Памир, където през юли 2017 успях да направя солово спускане по северната стена (Метлата) до Лагер 1 на 4400м. Изкачването ми отне 10 дена, а спускането 1 час по изключително отдалечен, лавиноопасен и пълен с препятствия маршрут. Излишно е да казвам колко трудно е това, всеки, който разбира от планина може да си представи какво изисква спускане от 7-хилядник.  Преди това, на 3-ти март 2016 изкачих и спуснах вр. Дамаванд (5671м) в Иран. Той е най-високия връх в Близкия Изток и е малко по-висок от всички в Европа, включително Елбрус.

За два дни се изкачихме изцяло автономно и без местни гидове от 2400м до връхната кота на 5671м. Изкачихме върха с много добро време и направихме пълно спускане до 2600м, което бяха малко над 3000м денивелация.

Условията на Дамаванд зимата са значително опасни заради изложеността на върха – бидейки единичен вулкан, върхът взима жертви заради силните ветрове и измръзванията. През зимата също е затруднена и навигацията заради еднообразния пейзаж. Теренът е сбор от образувани от лавата почти идентични кулоари, които създават предпоставки за лесно загубване.

За щастие ние уцелихме перфектно време и след около 7 дни каране по други върхове в Ирански курорти, което ни аклиматизира, стреляхме и за Дамаванд и успяхме.

Преди това натрупах опит от каране на много места по света, но на по-високо и сложно е редно да се отбележат някои като Гулмарг в индийската част на Хималаите. Там катерехме и спускахме от върхове с височина около 4100м, прекарвайки 10 дни, всеки от които на тази височина. Това ми даде сериозна база в подготовката. Запомнящ се от това пътуване беше вр. Аферват, но като цяло там достъпа е основно с лифт, последван от най-често едночасово ходене до съответната връхна точка, така че не е нещо трудно. Имам опит и от Грузия през минали години, преди да стане толкова популярна в българските среди. Там направих значителен брой линии – first descent – по места, на които дори местните не бяха ходили – основно по върхове около 3200-3500м. Също така имам и страхотни спомени от Алпите – La Grave, Val Thorens, Val d’isere, Tignes, Alagna и други.

Тук в България, най-голяма роля за мен са изиграли вр. Тодорка и естествено – Мусала и Вихрен. Но Тодорка е може би върхът, който ми е дал най-много в сноубординга. Като цяло Пирин най-много ме е развил.

Това е градацията в развитието на уменията ми и именно този път ме отведе до 7000м, а сега вече съм в позицията да пробвам и 8000м. По друг начин не бих и опитал. Човек трябва да провери как ще реагира тялото му на различна височина, как това ще повлияе карането.

Логичната цел и продължение на целия този опит е Шиша Пангма.

МТ: Защо конкретно Шиша Пангма?

ВП: От осемхилядниците едва няколко върха стават за спускане – Чо Ою, Манаслу, Шиша Пангма и Еверест, отчасти, но той е доста сложен и много скъп, и не ми влиза в таргета. Конкретно Шиша Пангма ми харесва заради терена, който предлага за спускане и заради това, че там постоянно има много сняг, което на Чо Ою например, не е точно така. Там горната част често се оказва тотално издухана от вятъра и се налага каране по лед и камъни.

Освен това, Шиша Пангма е не само свято място за тибетци, а е и най-малко популярния осемхилядник.Там може наистина да се гмурнеш в планината и да не си част от масовки, големи групи, задръствания по маршрути и т.н. Получава се истинско изживяване в сърцето на Хималаите, което например би липсвало като усещане на Чо Ою, известен като най-малко трудния осемхилядник.

МТ: Вече спомена, че снежните условия там са предразполагащи, но какво ще постави пред теб върхът от гледна точка на техническа сложност на терена?

ВП: От гледна точка на алпинизма, само в най-горната си част върхът предполага използване на по-сериозна алпийска техника. Като цяло се изискват сериозна издръжливост и поносимост към височина. Няма особена техническа трудност, освен ако не се предприеме преминаване от централния към истинския връх по острото като нож било. Това за мен не представлява цел обаче. Моята цел е централният връх на около 8013м, просто защото другия не става за спускане.

Бих отишъл и до истинския връх, защото българин още не е стъпвал там. За съжаление никога няма да разберем дали Боян е бил там или не, но това ще предприема само при идеални условия. Основна цел си остава сноуборд спускането от централния връх, което ще премине по маршрута за изкачване.

Началото на спускането от върха е по стръмен и екстремен терен. Със сигурност ще карам с пикел в ръка там. Всичко, разбира се, зависи от снежните условия, но като цяло за мен не представлява трудност. В една по-ниска планина този терен бих го спуснал без да се замисля, но всичко зависи от конкретната обстановка там – лавинна опасност, моята кондиция и адекватност тогава – но предполагам, че без проблеми ще мога да се справя.

Друга опасност, която неимоверно ще съпътства и изкачването, и спускането са цепнатините в ледника. Тях ще имам възможност да разгледам по време на аклиматизационните изкачвания и ще мога добре да планирам маршрута за спускане.

За разлика от стената на Ленин, където нямаше как да разузная предварително, тук ще мога да се докосна до условията. Ще имам около 30 дни престой под върха – ще мога да наблюдавам развитието на условията и да взема адекватно решение.

МТ: Освен ледниковите цепнатини, има ли други обективни опасности, които няма да подлежат на контрол от твоя страна?

ВП: Ще има потенциални проблеми от лавинната опасност. Маршрута от върха до лагер 3 е изключително лавиноопасен. Преди 10-на години там имаше сериозен инцидент с големи имена като Ули Щек и един голям екип на Dynafit. Помня, че имаше няколко загинали и човек в критично състояние.
Склонът там е опасен и защото е подветрен и постоянно има пренос на сняг, независимо дали вали.
Тази конкретна опасност винаги е налице при freeride-a, защото най-хубавите терени за ски и борд винаги са и най-лавиноопасните.

МТ: Отиваш там като част от комерсиална експедиция, за да се възползваш от предимствата в логистично отношение. Бидейки част от този екип, доколко организаторите имат контрол върху твоите решения? Например, ако решиш да тръгнеш в по-съмнителни условия, които те не биха одобрили?

ВП: Решенията в такива случаи са колективни. Зависят от нас, от организаторите и от шерпите, които могат да преценят, че е опасно да изнасят инвентар нагоре в конкретните условия. Целта за всички ни е стъпване на върха и когато това не рискува човешки живот, ще дадем всичко от себе си, за да го постигнем. Всеки влага страшно много ресурси и време в това начинание, но човешкия живот ще е на първо място.

Във високата планина има условия, които просто не те допускат да си там и сме длъжни да се съобразяваме с това.

МТ: Има ли вариант, при който човек от организаторите да не може да се качи до горе и да се наложи сам да продължиш? Доколко това е приемливо за теб и доколко ще бъде допуснато на организационно ниво?

ВП: Почти изключвам такова решение, защото нямам опит на тази височина. Не искам да рискувам толкова. Всичко в крайна сметка зависи от моментната ми форма. Последният лагер е на 7450м. Това са почти 600м до върха. Мога да преценя физическата си форма, но едва ли бих тръгнал сам. Самите организатори са изключително подготвени, с много осемхилядници зад гърба си. Реално, всеки който организира подобни експедиции е с много сериозен опит и се съмнявам да са в по-лоша форма от мен, така че да не можем да тръгнем нагоре заедно.

МТ: Какъв е личният ти процес на проучване на едно такова спускане? Как черпиш информация, как анализираш рисковете и опасностите?

ВП: Основно работя отдалечено по този въпрос. За съжаление няма как да съм на терен отсега. Събирам всичко налично в интернет, търся хора, които са се качвали/спускали там – намирам връзка с тях, изравям всички възможни снимки на терена, гледам сателитни образи…за този проект разчитам за помощ и на хора от екипа на Боян Петров, които споделят с мен снимки и информация. Вече съм разговарял с хора на местно равнище, които ме съветват и за точния период, когато е най-подходящо да се случи спускането. Преди няколко месеца директорът на спасителната служба на Непал беше в България и имах възможност да вечерям с него и също обсъдихме моя въпрос много обстойно. Практически цялата информация на тоя свят вече съм я събрал, но все пак остават много решения, които трябва да се вземат на място.

Преди изкачването до горе ще има многобройни аклиматизационни совалки по маршрута, така че ще имам възможността седмици наред да преоценявам обстановката и да правя спускания в подножието на върха. Със сигурност предвиждам спускания и от 6000, и от 7000м по време на аклиматизацията, преди спускането от централния връх. Именно тези спускания ще добавят финалните щрихи в подготовката и картината с информация за терена и ще ме подготвят какво да очаквам.

За разлика от Ленин, където се подготвяхме на съседни върхове, тук цялата аклиматизация ще се проведе по склоновете на Шиша Пангма и по маршрута на лагерите.

МТ: За съжаление, в обществото ни е естествен процес появата на скептици по отношение на такъв проект. Понякога това са именно най-близките ти хора, които често са твърде загрижени, непознавайки и неразбирайки добре рисковете на нашите занимания. Как се справяш с безпочвения скептицизъм и с притесненията на близките ти?

ВП: Наистина, сред близките ми – дори в семейството ми – има хора, които не ме подкрепят, защото са загрижени. Те го правят от топли чувства, разбира се, не заради някакво си хейтене. Обаче ме познават добре и са наясно, че ще замина, независимо дали ме подкрепят. Може би не разбират, че в този случай ще нося на раменете си и тяхното безверие, освен всички неизбежни рискове на начинанието.

Иначе се старая да ги информирам по-добре, показвам им какво съм постигнал дотук, на какво съм способен и как това се отнася към новия ми проект, запознавам ги с конкретните рискове и какви са начините за по-безопасно справяне с тях. По този начин на много от тях мнението се променя и дават подкрепата си.

Няма как, обаче, дори въпреки медийното покритие на проекта, на всеки скептик да му бъде обяснено…скептици винаги ще има. За мен те са като мотивиращ фактор, който ме тласка напред. През годините съм развил бунтарски характер и когато някой ми казва, че не мога, се мотивирам да докажа тъкмо обратното.

Нямам нищо против тези хора, но апелирам да представят и адекватна обосновка на твърденията си, а не просто да лежат върху нищо…върху собствените им съмнения в техните си ограничени възможности.

До известна степен това създава проблем и при набирането на средства за проекта. Естествено е – когато някой не вярва, че нещо е възможно, не би отделил и средства за него.

МТ: Как финансираш проекта си? И как всъщност се роди идеята за Шиша Пангма? Внезапно ли се появи или беше мечта, чийто пламък тлее от години в теб?

ВП: Осемхилядник наистина е мечта за мен от много време, но преди да мога да погледна по-сериозно на това, трябваше да премина през цялата стълбица, която описах. Когато се случи връх Ленин – да стъпя в страхотна форма на върха и да се спусна солово по този терен без никакви проблеми, това вече ми даде увереността да се отнеса по-сериозно към въпроса.

Финансирането е много трудно, особено покрай инцидента с Боян. Темата е наболяла и много деликатна. Разбирам евентуалните спонсори, които се отдръпват от това нещо, защото има и негативен оттенък. Но силно вярвам в моя личен път и успех, и си бутам нещата напред. В момента преговарям с няколко компании и сме в различен стадий на преговорите си. Имам и crowd funding кампания, където всеки може да подкрепи на лична основа и съм благодарен, че вече много хора се включиха. Кампанията можете да откриете тук: www.helpkarma.com/help/project8000

Доволен съм от развитието, но времето вече ме притиска. Трябва да замина в края на август, а към момента разполагам едва с 10% от нужните средства. Надявам се скоро да финализирам някои договори със спонсори, за да са сигурни поне половината средства и да мога да направя съответните резервации. 

Освен с физическата и психическа подготовка за проекта, се занимавам с маркетирането и набирането на средства. Това, честно казано, отнема дори повече време, но такива са допълнителните предизвикателства, с които просто трябва да се преборя по пътя към върха.

МТ: Осъзнавам, че следващия въпрос е възможно най-тъпия, който човек от планината може да ти зададе, но – защо?

ВП: Защо отивам ли? (смее се)
Виж сега, всеки човек се развива в това, което може и всеки иска повече, независимо дали в личен или професионален план, но човечеството е стигнало до тук заради стремежа си към нови хоризонти, към нещо повече. Аз се занимавам със сноуборд и планини и искам повече в този аспект – да се насочвам към все по-големи и по-големи цели. Това за мен е съвсем логично и представлява именно този необясним стремеж на човека да търси, да открива и да поставя нови граници.

Чисто в личен план е не по-малко важно за мен, защото в големите планини и в големи предизвикателства човек се преоткрива, вижда нови възможности, вижда по-добре своето място в света и разбира света по-добре. За мен това има и чисто философско значение, а карането на сноуборд ми носи емоции, които не мога да сравня с нищо друго. Това за мен е щастие, лична цел, личностно осъществяване и един голям тест на психиката и тялото.

За всеки е различно изражението на тези аспекти и всеки трябва да опита в своята си сфера.

След като се получиха на Ленин нещата, проектът излезе извън рамките на личното и дори нека го наречем егоистичното. Видях, че влияя на много хора позитивно по този начин. Видях как те – наблюдавайки моите успехи – се мотивират и вдъхновяват, и това се превърна във второстепенна цел на проекта – да вдъхнови максимален брой хора и да внесе промяна в живота им. Да видят, че целите им са постижими и е съвсем нормално и естествено да се гонят и постигат.
Започнах да катеря и да го правя това нещо и заради хората, не само заради себе си, както беше преди.

МТ: Какво за теб коства изпълнението на един такъв голям проект?

ВП: Всичко!
Няма как да предприемеш осемхилядник, камо ли спускане със сноуборд, без да дадеш всичко от себе си. Там рискуваш с крайниците и живота си. Като вложена енергия – абсолютно цялата е насочена там. Това е година, в която цялото ми време е вложено в популяризирането на проекта, организацията, набирането на средства…и всичко трябва да кулминира в тази 40-50 дневна експедиция.

Ставам сутрин и върха е пред очите ми! Всеки ден събирам информация, ровя за снимки…всеки ден живея с това нещо! Цяла зима карам сноуборд, катеря…и през цялото време си визуализирам, че съм там…въобще, изграждаш в главата си цялото това нещо. Това е моята страст и затова се получават нещата. Само когато обичаш нещо наистина, можеш да отделиш такава енергия. Няма как иначе да се посветиш по този начин.

Влагам на 100% цялата си енергия, време и емоции в проекта и вярвам, че именно затова ще се случи. Така че….всичко коства. И рискът може да ти коства много, но няма как да продължаваме напред без да се рискува.

Въпреки че за мен този проект означава ужасно много, нито смятам, че правя най-великото, нито най-екстремното, нито най-стойностното в общ план. Има куп други спортове и други аспекти на сноуборда, които не са по маловажни от моята кауза и философия. Просто това е моята страст и аз я преследвам с цялото си същество. Надявам се и всеки друг човек да прави именно това.