Тежък неделен алпинизъм на Езерния лед
Първите две въжета на леда са супер, всичко е цветя и рози, щастлива съм, въпреки че умирам от студ и ми пада лед на главата (това си е по default).
Излизам от леда и потъвам в сняг на захар ( сега разбирам от къде се е изсипала тая лавина в качулката ми докато катерех 2-ро въже). Мисля си, сигурно ще слизаме, но Мечо казва „Бягаме наляво по стената.“
Ок…сигурно знае къде сме. След 5-тата псувня по липсващите клинове, липсващите места за осигуровка и вида на елегантна площадка от половин цев, клема и 2 сечива, започвам да си мисля, че май не знаем къде сме.
Мечо казва “ на френска сме, не падай на мен, а на сечивата“ и тръгва да прави траверс по някаква кошмарна тераса. Разбира се, как бих могла да падна?! Под краката ми има сняг на захар, който поддава, няма къде да забия сечивата, няма цепки в скалите, няма места за осигуровка…. вече ме е стегнало гърлото, леко ми се повръща и си казвам: само да излезем и НИКОГА ПОВЕЧЕ!
След още 3 кошмарни въжета траверс и няколко подхлъзвания (учудващо, но сечивата все пак ме задържаха) излизам на 40м снежно поле със 70 градуса наклон. Фирн и захар се редуват през половин метър, а Мечо ме дърпа на ужас.
За пореден път се ужасявам как е минал от тук и не е паднал с целия този сняг. С последни сили издрапвам до горе, питам го защо ме е дърпал толкова силно, а той казва “ За да те задържа ако беше паднала с лавина“…
Пътя надолу е дълъг и мъчителен, но ***** съм му ***** излязохме от стената!
Мисълта за НИКОГА ПОВЕЧЕ крещи в главата ми, и мамка му надявам се този път да ме държи поне седмица!
Автор: Ирена Цветанова
Bulgarian 
English