Боба, Козя стена и Сувчарско пръскало

Част I – ден 1

Ранна утрин – въздухът е свеж, а ние усещаме с кожата си, че предстои нещо вълнуващо. Паркираме на площада на китното подбалканско селце Христо Даново, кръстено на първия български книгоиздател от XIX век. Раници, щеки, вода, храна, дрехи като за капризно време – взели сме всичко. Днес и утре планината ще бъде само за нас. Избрали сме маршрут, по който едва ли ще срещнем хора.

Още на старта ни приветстват вековните черни борове в резерват Чамджа – малък остров, пощаден от човешката ръка. Пролетта е заляла ниските части на планината с несломимата си сила и копнеж за живот. Щурмът на зеленината е необратим. Ароматът, който се носи във въздуха, е опияняващ.

Първата ни спирка е в местността Ескимандра (Старата мандра). Точно насреща ни стърчи Козята стена, а между нас зее дълбока долина, пулсираща с пълноводния си организъм от потоци, ручеи, водопади и бързеи. Полягваме на тревата – имаме време и да помълчим, и да завържем сладка раздумка.

Вече сме в царството на буките – мълчаливи гиганти, свидетели на събития и истории, за които никога няма да узнаем. Досущ като хайдути се промъкваме към Голямото Орозтепе (Петльов връх). Тук вече се убеждаваме напълно на какво диво и пленително място сме попаднали. Наклонът олеква, а гледките се увеличават – какво приятно съотношение!

Скоро излизаме на откритото и погледите ни се стрелкат на всички посоки. На изток съзираме Амбарица, Купена и Ботев, а от запад ни захлупва могъщият Вежен. Колко красота, но и колко история пазят тези върхове и техните имена! Беседвайки на тази тема, достигаме до извор с кристална вода – отлично място за отдих и попълване на водните запаси.

Планирали сме връх Боба за следващия ден, но окрилени от ентусиазма и пълни със сили, решаваме да го изкачим още сега. Та той е точно срещу нас! Макар и лишен от романтиката и популярността на Козята стена, той е по-висок (1707 м) и остър. Отгоре се чувстваме наистина като на връх! Целият Балкан е под краката ни.

Точно навреме у нас се загнездват мисли за почивка, напитки и топла храна. Хижа „Козя стена“ е на половин час от тук. Достолепната постройка от 1940 г. ни посреща притихнала и свободна от обичайния шум през лятото. Вътре печката бумти, а бирите вече са на плота. Освен нас има още неколцина туристи-ценители на безлюдната планина. Вечерта ни дарява тъкмо с това, от което имаме нужда – приятен разговор, почивка и топла постеля.

До следващия ден.

Част II – ден 2

Отваряме очи. През нощта печката в стаята разбира се е изгаснала и свежият утринен хлад се е намъкнал. Но щом не сме се събудили от студ, всичко е наред. Чувстваме се отпочинали. След минути вече сме долу в столовата и жадно сърбаме горещия билков чай. Закуската се приготвя. Неколцина от нас са на голямата тераса на хижата и попиват мистичните гледки – ниските облаци галят ридовете на планината и пъплят все по-нагоре. Куполът на Вежен е скрит от очите ни, но лесно го възстановяваме по памет от вчера.

Не след дълго потропваме нетърпеливо с щеките отпред – ще се тръгва. Хижарят е излязъл да ни изпрати. Разменяме по няколко добри думи и потегляме по маршрута на Ком–Емине (поне за кратко). Хвойните са натежали от утринната роса и „къпят“ обувките ни.

На Ветровития преслап всичко е спокойно, а ние крачим мълчаливо в мъглата. Пътят ни сече билото на Балкана от юг. Подминаваме Козята стена, нетърпеливи да видим обещания водопад. Времето днес е капризно. На предпоследната гърбица преди Беклемето вятърът ни показва кой командва тук. Е какво пък? Нали тъкмо е време да се спускаме… Свиваме на юг по тънък рид без пътека, но скоро излизаме на стар коларски път. Диво, но достъпно.

Достигаме до изоставена овчарска колиба, а пътят неусетно „се изражда“ в пътека, вклиняваща се сред вековните буки. Вече сме защитени от вятъра. Дърветата в мъглата са толкова приказни… А тишината е абсолютна константа. Поемаме надолу по течението на Корифийското дере и често спираме, за да откъснем по някой стрък прясна, сочна коприва. Сред голите все още дървета насреща ни като видение блясват каскадите от водопади на Мазъдере – рядко посещавано и трудно достъпно съкровище в този див край.

Пътят отново става широк, а наклонът – незначителен. Вървим на малки групи и беседваме за всевъзможни неща. Планината отключва приятни разговори и сближава. Няма нищо по-важно от това, че не бързаме за никъде. Взираме се в следи на диви животни, търсим причудливи форми по скалите и дърветата, гоним с поглед неуловимите облаци…

Най-сетне стигаме разклона за Сувчарското пръскало. Хора няма. За четвърт час сме вече при самия водопад, онемели от това чудо на природата и оглушели от гръмовния тътен на тоновете вода, изливащи се по вертикала. Част от групата полазва предпазливо по скалите и се доближава до водния пад. Запечатваме момента със снимка. Даваме си колкото искаме време, за да усетим и гравираме в паметта си това вълшебно място.

Колкото е да е хубаво, време е да се връщаме. Отново подхващаме разговор по широкия и полегат път надолу. Неочаквано насреща ни изниква кола като в абсурден филм. Младо момче вози девойка към водопада.

– Все така лош ли е пътят нататък? Много ли остава?
– Трябва да продължите пеша, по пътя има нападали скали.
– А има ли къде да обърна по-нататък?
– Не, пътят се стеснява.

Разочарованието е видимо. Следва нервно обръщане, дращене на брони по ямите на пътя и безславно бръмкане обратно надолу. Младостта е велико нещо, нали?

А ние попиваме с поглед последните сочни гледки – ниските склонове на планината са плувнали в зеленина, окъпана от дъжда. Под нас са покривите на къщите. Съвсем скоро вече крачим по улиците на Христо Даново. Местните ни спират, разпитват и ни се радват.

Докато се преобличаме и прибираме екипировката си, усещаме, че сме донесли със себе си нещо от планината – спомен, дъх, гледка, аромат, коприва в торбичката или мравка в крачола 🙂 И знаем, че ще се върнем.

26-27 април 2025 г.
водач и автор: Явор Василев